— Но, разбира се. Това е лесно. Ще започна веднага.
— И Пиер, повече не давай името ми на разни хора. Особено на осъдени убийци.
Затворих и забарабаних с пръсти по ръкописа, синкопирайки мислите си. Три маймунки, трима крадци, трима мъже в кафето. Всичко в комплект по три като комбинация за ключалка, на която не знаех кода. И колко убийства дотук? Почти две, доколкото знаех. Надявах се само да няма трето.
10.
Малко по-късно позвъних на Виктория и започнах направо:
— Слушай, мислех си, ами ако има две куфарчета?
— Продължавай.
— Да предположим, че Фолкс успее да се снабди с второ куфарче и да го сложи в кабинета на Никълсън.
— Същото куфарче.
— Точно така. Нали помниш, че Фолкс се опитва да отвори сейфа, когато чува, че Никълсън влиза и се скрива в килера. Но да кажем, че този път оставя вратата открехната, за да види как точно изглежда куфарчето.
— Така вижда и кой е убиецът. Което означава, че книгата ти свършва на десета страница.
— Колко съм глупав! Добре, друго. Фолкс разбира какво е куфарчето от някого от полицейския участък, може от някоя служителка, в замяна на един обяд. Куфарчето е съвсем обикновено, така че той отива и купува второ.
— Само че, ако истинското куфарче е в полицията и всички, които го знаят, включително и Никълсън, ще са наясно, че е номер.
— По дяволите!
— Не става въпрос само за куфарчето, Чарли. Имаш нужда от ръката. Трябва да разрешиш ефектно случая и да завреш окървавената ръка право в лицето на Никълсън. И в лицето на читателя също. Това е кулминацията.
— Ще намеря още една ръка.
— Още една ръка? И откъде ще я намериш? Ще отрежеш и другата ръка на Артър ли?
— Не, разбира се, че не. Ами племенницата на Артър, актрисата? Да предположим, че не е актриса, а майстор на специални ефекти.
— Искаш протеза ли?
— Не че толкова искам, просто си помислих, че може да свърши работа.
— Но пак ти липсва второто куфарче или поне логичен начин да се добереш до оригиналното.
— Има нужда от доизкусуряване.
— Точно така.
Въздъхнах тежко в телефонната слушалка.
— Знаеш ли, не ме окуражи кой знае колко.
— Ами и ти не успя да оправиш нещата, както ми се искаше. Явно и двамата сме разочаровани.
— Хм.
— Но се радвам да те чуя. Тревожех се за теб.
— Мило.
— Вярно е. Кажи как вървят нещата?
— Нещата в света на крадците ли?
— Кои други?
— Май става доста интересно. Или заплетено, зависи от гледната точка.
— Осветли ме.
Така и направих. Разказах на Виктория за посещението на инспектор Бургграве от холандската полиция, за разговорите ми с Марике и Пиер и какво бях научил за Американеца. В действителност предадох цялата история като сюжет за нов роман, който замислях и когато приключих, тя рече:
— Значи и той е крадец. Странно, че те е наел.
— Нали?
— Наистина ли мислиш, че е изгубил кураж?
— Не знам. Ти как мислиш?
— Трудно ми е да преценя, без да го познавам, естествено.
Естествено.
— Но ми се вижда странно да има достатъчно смелост да планира кражба, а да не му стигне да я извърши.
— И аз така мисля. Освен това е убил човек, Виктория. Ако беше преживял някакъв катарзис в затвора, може би щях да го повярвам, но прероден престъпник не планира нов удар още с излизането си на свобода.
— Това че е убил човек, хич не ми харесва. Прибави го към пистолета, който си открил в апартамента и ето ти шайка, способна наистина да нарани някого.
— С чупене на пръсти и разбиване на глави, искаш да кажеш?
— Горе-долу. Ами блондинката — попита тя, изричайки думата с презрение. — Тя какво има да каже по въпроса?
— Името й е Марике, както знаеш. И честно казано не мисля, че ми разкри всичко, което можеше да ми каже.
— Никога не го правят.
— Блондинките ли?
— Фаталните жени, Чарли.
— Едва ли може да се нарече такава!
— По-добра от тази няма да намериш. Това те кара да се чудиш какво щеше да направи Фолкс в твоето положение?
— Фолкс нямаше да изпадне в моето положение. Досега щях да съм пренаписал първите няколко глави, за да му дам малко повече нишки, за които да се хване. Помисли само: мъжът, който знае всичко, е в кома; фаталната жена, както ти я нарече, крие истината от мен.
— По всевъзможни начини.