— Забавно. Какво друго? А, да, Пиер, който ме забърка в тази каша, знае толкова, колкото и аз, може би дори по-малко. Остана и крадецът вандал, когото няма надежда да открия.
— Плюс Здравеняка и Слаботелесния. Които с всеки изминал миг все повече и повече ми звучат като комедийно дуо, между другото.
— И накрая маймунките.
— Които те направиха на маймуна.
— Туш!
— Това е една от запазените реплики на Слаботелесния.
— От успешния им театрален сезон в Блекпул?
— Абсолютно — въздъхна тя. — Е, и какво ще правиш?
— Моля?
— Каква е следващата ти стъпка към разрешаването на загадката?
— Кой е казвал, че ще разрешавам нещо?
— Никой. Реших, че ще искаш да разбереш какво се е случило. Заради честта на крадците и така нататък.
— Да, да. Работата е там обаче, че трябва да се погрижа първо за себе си, Вик. И ми се струва, че доброто, което мога да направя точно сега, е да не замесвам името си в цялата тази каша. Така че ще довърша книгата си и после ще реша накъде да поема, това е.
— Значи мислиш да се махнеш?
— Да, щом завърша книгата.
— Замислял ли си се да дойдеш в Лондон? Поне ще можем да се видим и да си поговорим най-сетне не по телефона.
— И да се лиша от загадъчния си ореол? Да ти позволя да свържеш името ми с лице?
— Чарли — каза ми Виктория, сякаш бях бавноразвиващ се, — виждала съм снимката ти стотици пъти върху кориците на книгите, забрави ли?
— О, да — отвърнах аз. — Забравих.
11.
След като приключих разговора си с Виктория продължих известно време да разигравам нови сюжетни идеи, но не ми хрумна нищо, което да реши проблема с куфарчето, или поне нищо смислено. Истината беше, че насилвах нещата, опитвах се да завърша книга, която още не беше готова да бъде завършена. Някъде, дълбоко в подсъзнанието, умът ми си играеше с пъзела, който му бях подредил и след известно време, макар че представа нямах точно кога, мозъкът ми със сигурност щеше да получи гениално просветление и да се озова в ролята на дете, което тича да покаже на родителите си мозайката, която е наредило. Дотогава обаче просто трябваше да чакам.
Хвърлих молива си, включих компютъра, влязох в интернет и тръгнах да задоволявам любопитството си. Заредих Уикипедия и написах думите „три умни маймунки“. Натиснах „търси“ и скоро открих това, което ми трябваше.
„Трите умни маймуни символизират една максима. Заедно превъплъщават пословичния принцип «не виждам зло, не чувам зло, не говоря със злост».“ Трите маймуни са Мизару, покрива си очите и не вижда зло; Киказару, покрива си ушите и не чува зло и Ивазару, покрива си устата и не говори със злост.
Източникът, популяризирал тази графична максима, е гравюра от XVII век върху врата на прочутия храм Тошо-го в Нико, Япония. Максимата, обаче, вероятно е дошла в Япония от Индия през Китай през VIII век (периода Ямато) с легенда от будистките школи тендай. Макар че учението няма нищо общо с маймуните, представата за трите маймунки възниква от игра на думи. „Зару“ на японски, с което се означава отрицателната форма на глагола, звучи като „сару“, или маймуна.
Мъдростта, която се крие в поговорката, е част от учението на бог Ваджра, че ако не чуваме, виждаме или говорим за злото, то няма да ни сполети. Същата идея е отразена и в английската поговорка „Споменеш ли дявола — и той се появява“.
С други думи посланието, което маймуните носеха, бе, да не се забъркваш в неприятности. Кой би могъл да оспори това? Не и аз, със сигурност. Изключих лаптопа си, облякох си палтото и излязох от апартамента с намерение да се разтъпча из квартала, преди да открия някой бар, където да изпия няколко бири, да хапна нещо и вероятно да завържа някой и друг разговор.
Планът беше добър, даже страхотен, но пропадна в мига, в който отворих входната врата на сградата, в която живеех, и открих инспектор Бургграве в подножието на стълбите. До него стоеше униформен колега, а зад тях беше паркирана кола с надпис „Полиция“.
— Господин Хауърд, арестуван сте — заяви ми той.
— Но, инспекторе — отвърнах му аз, — дори не бях споменал името ви.
Закопчан с белезници на задната седалка на полицейската кола, която се носеше през тесните улици на Амстердам, под втренчените погледи на непознати, се почудих дали не трябва да поправя Бургграве. Не бях арестуван. Нямаше как да съм, не и докато не ме вкарат в ареста. Но като се замислих, реших, че сега не е моментът да се заяждам за правилната употреба на думите в английския език с човек, който явно хич не ме харесваше. Сега беше моментът да запазя съвета за себе си.