Полицаят ме изгледа тъпо, после поклати глава притеснено. Използваше химикалката, за да си води записки върху бележник с жълтеникави страници. Не можех да прочета какво пише, защото беше на холандски. Сигурно правеше реферат върху книгата ми.
— Кажете ми защо се срещнахте с него — попита Бургграве.
— Добре — рекох, — ще ви кажа. Искаше да напиша книга.
— Книга ли?
— Мемоарите му. Спомена, че е бил в затвора, май за кражба каза. Разбрах, че дори е убил човек. Беше решил, че мога да напиша биографията му вместо него, понеже пиша книги за крадци. Казах му, че е невъзможно. Аз пиша романи, не биографии.
— И очаквате да ви повярвам?
— Ако искате, вярвайте — отвърнах аз, — това е истината. И не ви го казах досега, защото според мен миналото на човек си е негова работа. Какво значение щеше да има?
Бургграве поклати недоверчиво глава, после направи знак на колегата си да запише това, което се канеше да каже:
— В колко часа си тръгнахте?
— Към девет може би.
— Срещнахте ли се с него на другата вечер?
— Не.
— Къде бяхте по време на нападението?
— Нямам представа кога е било.
— Четвъртък вечер.
— Пишех — казах аз. — Довършвах последната си книга.
— Не сте ли напускали апартамента си?
— Чакайте да видя, май излязох да се поразтъпча за малко. Да, мисля, че си спомням. Малко след десет, там някъде.
— Къде?
— Из квартала.
— До „Сент Якобстраат“?
— Може. Не си спомням много ясно.
— Опитайте, господин Хауърд. Мисля, че трябва да положите малко повече усилия.
Изправи се и каза на колегата си нещо на холандски.
— Ще ви отведе до килията ви — обърна се към мен. — Там ще ядете.
— Няма ли да ме пуснете?
— Вие сте арестуван. Не го забравяйте.
Как можех да го забравя? Трябва обаче да отдам дължимото на холандците, знаеха как се прави арестантска килия. Стените, които ме ограждаха, бяха боядисани в два цвята — долната половина в тъмнобежово, а горната — в светлобежово. До едната стена имаше твърд пластмасов нар с тънък лекьосан дюшек отгоре, на отсрещната стена имаше метална тоалетна и мивка. Нямаше прозорец, през който да гледам с копнеж навън — единствената светлина в стаята идваше от луминесцентната лампа, вградена в един от панелите на тавана, до отвора на климатика. Вратата към килията ми беше направена от някакъв вид подсилен метал, в нея имаше прорез, малко по-голям от отвора на пощенска кутия и именно през него ми подадоха подноса с храна и пак през него час по час пазачът надничаше, за да провери дали не ми е хрумнало да прокопая тунел за бягство през бетонния под с пластмасовите си прибори за хранене. Сигурно бяха измислили нещо умно и за стените, защото не чувах никого от другите събратя арестанти. Ако предположех, че имаше и други, защото съществуваше нищожна вероятност да съм единственият задържан в Амстердам, заподозрян в извършване на престъпление.
Нямаше нищо общо с единствената арестантска килия, която бях виждал в Англия, когато за пръв път ме арестуваха за кражба. В центъра на Бристол, в един късен съботен следобед. Мястото ми бе послужило като урок за цял живот колко потискащо може да бъде затвореното пространство. Не ми помогна много, че ареста беше пълен с пияни футболни хулигани, които псуваха, беснееха и пееха, ритаха решетките и няколкото метални стола, дърлеха се и се заяждаха един с друг, нахъсвайки се за поредния побой. На фона на всичко това изглеждах много млад и беззащитен, което не беше никак изненадващо, понеже бях само на шестнайсет. Освен това бях гъзар, изобщо не можех да се меря с тях, и честно казано, изкарах си акъла от страх.
Убеден съм, че признанието ми ще прозвучи банално, но започнах да крада още в интерната. Разбирате ли, събота и неделя, когато повече деца си отиваха у дома при родителите, аз се шляех из празните училищни коридори и от време на време пробвах по някоя врата наслуки. Повечето класни стаи бяха заключени, но се случваше да намеря някоя отворена, влизах и крачех из стаята, сядах и се вслушвах в тишината или в неясните крясъци на децата, които играеха на площадките отвън. За начало ми стигаше, че се намирам някъде, където не бива да бъда, при това без никой да го знае. Беше си нещо мое в един свят, лишен от правото на уединение.
Много ясно, че скоро самото ми присъствие в класната стая престана да бъде кой знае каква тръпка и аз открих, че започвам да се оглеждам какво да взема. Не търсех нещо конкретно, но всяко чекмедже и всеки шкаф криеха тайна, а аз бях от децата, които искаха да разберат тези тайни, дори и да се окажеха съвсем обикновени молив и хартия. Почти винаги бяха моливи и хартия. И частица от мен оставаше разочарована.