Нощем превъртах отново и отново лентата с подвизите си, изброявах обзавеждането на всички стаи и вещи, които бях видял, вида на ключалките, които бях отворил и скришни местенца, в които бях проникнал. Не след дълго мислите ми се връщаха към петдесетте лири в кутията за бисквити на семейство Бейли. Седяха си просто ей така, нямаше да потрябват на никого, докато Бейли не се върнеха от Испания, а и да ги нямаше, когато се върнат, можеше изобщо да не забележат, можеше като нищо да предположат, че са ги изхарчили, преди да заминат. Стигнах до убеждението, че всичко е наред и една неделна сутрин отново бутнах езичето на бравата на задната им врата, изядох още един пакет солено-кисел чипс и прибрах в джоба си парите от тенекиената кутия. Този път на излизане заключих и двете брави, тъй като нямах намерение да се връщам повече, но вместо да си ида у дома, извървях няколко пресечки до най-близкия квартал с общински жилища. Отне ми известно време, докато обикалях по тесните, заринати с боклуци, задни улички, да открия мястото, което търсих, но щом го открих, разбрах, че точно това ми трябва. Беше малка къща с тераса, с изгнили единични прозорци и пръснати детски играчки в калния заден двор. Влязох през задната портичка и надникнах през немития прозорец на вратата към двора. Вътре не светеше и нямаше никакви признаци на живот. Извадих инструментите от джоба си и се заех с обикновената цилиндрична ключалка. Езичето щракна за нула време и аз влязох вътре.
Обиколката не ми отне много време. Горе имаше само две спални, мокро помещение с пералня и тясна баня. Долу имаше всекидневна, от входната врата се влизаше директно в нея, и открит кухненски бокс. Намерих си няколко шоколадови бисквити в кухнята и се върнах във всекидневната, за да оставя парите на някое хубаво място. Мислех дали да не напиша и бележка, но после реших, че това е глупава идея, по-добре беше да се махам оттук. Точно това се канех да направя, когато изведнъж вратата към двора се отвори с трясък и вътре влетяха двама полицаи, повалиха ме като на ръгби мач и ме приковаха на земята. Оказа се, че били от общинската полиция, бях направил грешката да вляза в къща в район под наблюдение с висок процент на кражби с взлом. Излишно е да споменавам, че полицаите изобщо не се впечатлиха от това, че съм се правил на Робин Худ, закопчаха ме с белезници, хвърлиха ме на задната седалка на малката патрулна и ме откараха в централния градски участък, където прекарах най-дългия следобед и най-дългата вечер в живота си, преди баща ми да дойде да плати гаранцията и да ми отправи най-съкрушения поглед, който някога съм имал нещастието да видя.
Сега, като се замислих, предполагам, че тези от вас, които са чели втория ми роман за Фолкс „Крадецът в театъра“, може би си спомнят голяма част от тази история, понеже я използвах като част от миналото на Фолкс, за да обясня как така той е станал крадец. Има някои различия, естествено. Първо, там не се споменава изобщо за интернат, защото Фолкс е обикновен човек, в когото читателите могат да познаят себе си. И Фолкс взе не само парите, освен това се опита да донесе нови играчки на хлапето от общинската къща. И, естествено, Фолкс не се бе разциврил като хлапе пред полицая, който го арестуваше. Но едно беше истина, както за мен, така и за Фолкс — от този ден насетне, реших винаги да запазвам за себе си нещата, които крадях.
Часовникът над вратата на килията ми показваше десет вечерта, и вече знаех, че няма да прекарам нощта в собственото си легло. Бях уморен и потиснат и изведнъж ми се дощя просто да затворя очи и да не виждам бежовите стени за известно време. Свалих си обувките, легнах върху покрития с найлон дюшек и придърпах грубия единичен чаршаф над главата си, опитвайки се да не мисля за нищо друго, освен колко бавно мога да дишам. Не помолих да ми загасят лампите в килията обаче, защото знаех, че нямаше никакъв шанс да заспя.
12.
На другата сутрин тъкмо ровичках из бърканите яйца в чинията си, когато ключалката изщрака, вратата на килията се отвори навътре и на прага се появи инспектор Бургграве, придружен от униформен полицай.
— Американеца умря — съобщи ми той.