— Тогава по-добре ми намерете адвокат — отвърнах му аз. — За предпочитане такъв, който говори английски.
Когато адвокатът пристигна, оказа се, че всъщност е англичанин. Каза ми, че името му е Хенри Ръдърфорд и че го изпращат от британското посолство. Ръдърфорд беше нисък с огромно колкото плажна топка шкембе и физиономия на катерица, издути бузи и двойна брадичка. Оплешивяващото му теме имаше само няколко редки кичура коса и яката на ризата му, която изглеждаше поне с един номер по-малка, се беше впила в увисналата и нагъната кожа на врата му. Здрависа се с лепкава длан и след като му описах накратко ареста си и му представих редактирана версия на това, което бе довело до него, той ми зададе по-важния въпрос:
— Къде си учил, скъпо момче?
Казах му, че в „Кингс“ и проведохме обичайния разговор на тема колеж. После заговори по същество и ме попита дали съм се възползвал от правото си на адвокат след арестуването си.
— Пратиха ми някакъв холандец — отвърнах му. — Едва говореше английски.
— Добре — рече той и когато го погледнах въпросително, добави: — Може да ни е от полза. Тук, в Холандия, са неблагоразумия, да знаеш. А колко пари имаш?
— У мен ли? Имах около шест хиляди евро, когато ме арестуваха.
— Шест хиляди! Боже, това са ужасно много пари да ги разнасяш така. Но аз говоря за гаранцията, скъпо момче.
— О! Достатъчно вероятно. Може да ми е нужно известно време да я събера.
— Добре. Предполагам, че сега трябва да обсъдим тактиката. Много ли каза?
— Само това, което казах и на теб. Не им хареса.
— Лоша работа — отвърна той и попи лъсналото си чело с кърпа на квадратчета. — Има ли още?
Само го погледнах.
— Много добре, не е нужно да ми казваш. Нито изглеждаш, нито звучиш като убиец — всеки глупак може да го види. Но фактът, че не отговаряш на въпросите им, може да създаде проблеми.
— Мога ли да се позова на принципа, че никой не може да бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си?
— Разбира се, че можеш. Но трябва да се запиташ по какъв начин ще ти помогне. Целта е да ги убедиш, че не си убил онзи американец, нали така?
— Но, ако не могат да съберат доказателства…
— Да, да, но защо да ги настройваме срещу нас? — попита той, като махна с ръка. — Този Бургграве е истински професионалист. Репутацията му се гради върху случаи като този.
— Казваш, че такива не му минават.
— Казвам, че трябва да обмислиш внимателно това, което можеш да му кажеш. И това, което не си му казал още.
— Да го оставя да ме разпита още веднъж, така ли?
— О, ще трябва да го направиш, млади момко. Той ще настоява дори. Важното е какво ще искаш да му кажеш.
Там е работата, че нищо повече не исках да му казвам. От опит знам, че едно от предимствата на правния съвет е, че можеш да не го приемеш. И така в продължение на няколко часа Ръдърфорд седя доста сковано до мен в стаята за разпити, водеше си записки в бележника с една много красива тюркоазена писалка, като през това време Бургграве опита всичко, което знаеше, за да ме накара да проговоря. Отправяше ми заплахи, лъжи, обещания. И с всеки въпрос, който подминех или всеки глуповат отговор, който му давах, изражението му ставаше все по-мрачно, веждите му все по-смръщени. От време на време Ръдърфорд прекъсваше серията от въпроси с навременно възклицание и Бургграве стискаше дясната си ръка в юмрук, забиваше нокти в дланта си, броеше до десет и опитваше нещо друго. Не стигна доникъде обаче и начинът, по който това му се отразяваше, си заслужаваше да се види.
— Кажете ми истината — заповяда той в един момент, като движеше бавно юмрук по масата за разпити. — Отговорете ми.
— Не знам каква истина искате да чуете — отвърнах аз.
Той ме погледна и аз го погледнах. Ръдърфорд предложи, че е време да направим почивка. Бургграве замълча толкова, колкото да изкриви лицето си в израз на тиха ненавист, после рязко се изправи и напусна стаята, без да погледне назад. И аз станах от стола, протегнах ръце, разкърших раменете и врата си, докато не изпука. Не миришех много добре. Целият вонях на пот от това, че бях прекарал нощта с дрехите. Обърнах се да погледна Ръдърфорд, беше се облегнал на стола и се почесваше по слепоочието с края на писалката.
— Още колко дълго смяташ, че ще продължи това? — попитах аз.
— О, още доста. Упорит е, нали?
— Може и така да се каже.
— Сигурен си, че не искаш да му кажеш цялата история? Можем да дадем показания и да излезем оттук до час.