— Уговорка за обяд ли имаш?
— Мисля си за теб, скъпо момче.
— Не се съмнявам. Как да ида до тоалетната?
Оказа се, че трябва да бъда придружен от полицай. На полицая му беше неловко и пристъпваше от крак на крак, докато слушаше как шурти урината ми, след което си сложи асансьорното изражение „зяпам в нищото“, изчаквайки ме да си измия лицето и подмишниците на една от мърлявите мивки. Когато се върнах обратно в стаята за разпити, Бургграве вече беше там и гледаше Ръдърфорд над ръба на пластмасовата си чаша за кафе.
— Надявам се, че не сте сложили много захар в моето — рекох аз и бях удостоен със същия поглед.
Кафето не беше толкова зле с оглед на обстоятелствата. Държах чашата си в ръце, докато Бургграве повтаряше същите въпроси, които ми беше задавал и предишния път. Защо всъщност съм се срещнал с Майкъл Парк? За какво сме си говорили? Какво точно съм правил в нощта, когато е бил убит?
Искаше ми се да му изкрещя да престане да бъде толкова глупав. Марике му беше казала за Слаботелесния и Здравеняка, защо не тръгнеше по тази следа? Със сигурност досието ми на малолетен престъпник и дребната лъжа за срещата ми с Американеца, не бяха достатъчни да отвлекат вниманието му от неоспоримия факт, че последните двама души, видени заедно с Американеца, буквално го бяха хванали за ръцете и краката и го бяха завлекли до апартамента му? Не знаеше за фигурките на маймунките, това беше нормално, но явно умишлено не искаше да види очевидното.
Помислих си по какъв начин бих могъл да повдигна въпроса, но не виждах как да го направя, без да стане ясно, че знам повече, отколкото казвам. Можех да си представя поредицата въпроси, които щеше да предизвика и странните отговори, които трябваше да измислям: Откъде знам за двамата мъже? Защото Марике ми каза. Защо сте говорили с Марике и какво сте обсъждали? Животът през двайсет и първи век. Защо досега не споменахте за двамата мъже? Току-що ми хрумна. Каква е връзката между двамата мъже и Майкъл Парк? Претърсете ме.
Скоро безсмислието на това, което Бургграве правеше, започна да се отразява върху концентрацията ми и аз преминах към фаза, в която изобщо изключвах всичко, което казваше. Умът ми се насочи към други неща и започнах да си мисля какво ще правя, когато изляза навън. Вероятно нямаше да мога да напусна Амстердам веднага, но къде щях да отида, когато се махнех оттук? Италия, беше първата ми мисъл. Далече от постоянното ръмене и хапещия вятър, под яркото зимно слънце и огромните открити пространства и кафенета по терасите, в които сервираха превъзходно тъмно еспресо. Вариантът с Рим ми харесваше. Виждах се как се разхождам около Колизеума следобед, похапвам близо до фонтаните в Тиволи привечер. Флоренция беше също вариант, както и Венеция. Макар че не бях сигурен за каналите — може би за момента се бях преситил от канали. Във Флоренция имаше толкова много изкуство и култура, толкова много картини и произведения на изкуството, че като нищо можех да напълня джобовете си с лири. Или по-скоро евро. Но все пак може би Италия не беше отговорът. Може би трябваше да помисля и за други възможности. Може би…
Вратата на стаята за разпити се отвори и наруши концентрацията ми, влезе една жена, облечена в морскосин костюм с панталони. Косата й беше прошарена, събрана в практична къса прическа, а челюстта — изпълнена с решимост. Кимна бързо на Ръдърфорд, после се наведе до ухото на Бургграве и му прошепна нещо със сериозен тон. Докато говореше, изражението на Бургграве премина през целия спектър на неудоволствието, след което застина във физиономия на огорчено смирение и в този момент той стана и последва жената в коридора.
— Разбра ли какво му каза тя? — попитах Ръдърфорд.
— Боя се, че не можах да чуя нищо.
— Не изглеждаше доволна. Може би са заловили истинския убиец.
— Човек не знае.
— Хубаво би било да престана да отговарям на едни и същи въпроси.
— Изобщо не чух да им отговаряш.
— Е, мислех си дали да не го направя. Дори и само за да го накарам да млъкне.
— Не съм убеден, че ще предизвика желания ефект.
— Вероятно няма — погледнах към бележника на Ръдърфорд. — Много неща ли си отбеляза?
Ръдърфорд вдигна писалката си и ми показа най-горния лист. Покрит беше със заврънкулки, сложни извивки и щрихи.
— Колко ти плащам все пак?
— Всичко е за сметка на правителството на Нейно Величество — отвърна ми той.
Седяхме мълчаливо известно време, гледах как Ръдърфорд добавя нови екземпляри към колекцията си от заврънкулки. И аз нямах нищо против една химикалка и лист хартия. Особено хубава писалка като на Ръдърфорд. Вероятно и аз можех да нарисувам малко заврънкулки и като нищо щяхме да накараме Бургграве да оцени усилията ни, когато се върнеше. Може спечелилият художник да получи плодова близалка и шанс да си върви у дома.