Бръкнах с ръце в джобовете и напипах листа хартия с двата адреса, написани върху него. За миг се поколебах дали да не проиграя ситуацията още веднъж, да претегля всички „за“ и „против“, които имах, но нямаше смисъл. Искам да кажа, кого заблуждавах, стоях пред кафето и се правех, че взимам решение? Имаше по-голяма вероятност да откажа да се търкулна нощеска с блондинката на бара, отколкото да зарежа работата сега. Така че се отдалечих от витрината, прекосих моста над канала, направих няколко завоя насам, после натам и не след дълго вече прекрачвах от улицата към боядисаната метална палуба на една голяма стара холандска баржа.
Предполагам, че някои хора може да останат изненадани от факта, че повечето професионални крадци избягват да проникват с взлом посред нощ. Да, тогава наоколо наистина се навъртат по-малко хора, но ако някой случайно те забележи да клечиш пред заключена врата в три сутринта, ще стане доста подозрителен. От друга страна, ако се захванеш със същата ключалка, да кажем, в седем и половина вечерта, рискуваш да бъдеш видян от повече хора, но пък има голяма вероятност те изобщо да не се разтревожат. В края на краищата взломаджиите действат след полунощ, нали така?
Както се оказа, моя милост нямаше нужда да се тревожи изобщо. Първо, вече беше тъмно и духаше студен хапещ вятър, който караше хората да си стоят по домовете и да не излизат по улиците. Но да караме по същество, отне ми повече време да извадя миниатюрната си отвертка и комплекта шперцове от джоба, отколкото да отключа старата ключалка с патрон на вратата на баржата.
Почуках и изчаках достатъчно дълго някой да ми отвори, преди да отключа напълно вратата. Не долових шумолене или тропане, в интерес на истината не се чуваше никакъв шум, което не ме изненада особено, защото вътре в баржата беше тъмно и аз знаех (или поне си мислех, че знам), че собственикът е излязъл да вечеря навън и в момента нагъва пържола на скара. Почуках още веднъж и когато се уверих, че вкъщи няма никой, влязох вътре, заключих вратата след себе си (за по-сигурно) и щракнах ключа на лампата. Предполагам, че някои хора ще останат изненадани и от това, но то е продиктувано от здравия разум — пускането на осветлението предполага, че имаш право да се намираш на това място, докато проблясването на лъча на фенерче наоколо е просто поредното ненужно издайническо действие.
Помещението беше просторно, отворен тип, издържано в еклектиката на седемдесетте — дървена ламперия, боядисана в жълто, рошав кафяв китеник и оранжеви завеси на прозорците. Дръпнах няколкото завеси, които не бяха дръпнати и се огледах за миг наоколо. Нямаше кой знае колко мебели, само едно голямо легло при носа на лодката, покрито със смачкани чаршафи и разхвърляни дрехи, пластмасова кухненска маса, затрупана с мръсни чинии и кутии с храна за вкъщи и протрито канапе с изкорубени възглавници, обърнато към телевизор, предполагам от времето, когато помещението е било ремонтирано за последен път. В дъното имаше вградени полици, някои от тях украсени с карирани възглавници за сядане, имаш и миниатюрно помещение, което се подаваше от едната стена, предположих, че там се намира банята.
Вдигнах ръце и изпуках кокалчетата на пръстите си подобно на пианист, който се готви за концерт, или, казано по-точно, крадец с лек артрит. После огънах пръстите си и ги размахах във въздуха, сякаш можех да се настроя към някакво космическо присъствие и да отгатна скривалището на сейфа. Пръстите ми леко изшумоляха, докато правех това, защото носех хирургически ръкавици за еднократна употреба от кутията вкъщи. Нея на свой ред бях откраднал от градската болница при скорошно посещение (по повод артрита ми, естествено). Носех ръкавици по навик — отпечатъците ми не фигурираха в никоя база данни извън Обединеното кралство и едва ли някой щеше да тръгне да ги търси там — но навикът и рутината ми бяха добри приятели, най-сигурният начин, който знаех, да се предпазя от скъпоструващи грешки.
Отплеснах се. Сейфът!
Като оставим размахването на пръсти, най-добрият начин да го намеря беше да проведа логично, методично претърсване, да започна от предната част на баржата и мина по двете страни, първо левия, после десния борд, като прегледам всеки долап и отвор, докато не стигна до спалнята в дъното, ако предположим, че ми отнеме толкова много време. Това беше подходът, който със сигурност щях да приложа, след като първо изпробвам един-два чалъма.