— В затвора?
— Четири години. В кухнята.
— И какво, разказвал ти е по малко от историята си всеки път, щом сипеше пюре от картофи в чинията му?
— Тъпо. Питаш ме как е станало и после започваш да говориш глупости.
— Лош навик, права си. Продължавай.
Отпи още една глътка вода, после потупа устни с върха на пръстите си. Седях и чаках, докато тя стискаше долната си устна. Накрая продължи.
— Майкъл беше… любезен. Освен това беше различен, американец в холандски затвор. Обичаше да разговаря с готвачите и надзирателите, с хората, които живееха извън затвора.
Млъкна, сякаш очакваше да изръся някоя простотия, но аз се въздържах.
— Питаше ме всякакви неща — какво съм правила вчера? Къде съм ходила събота и неделя? Каква е прогнозата за времето? Каква е колата ми? Често ли ходя до Амстердам? Разбира се, беше ни забранено да отговаряме на подобни въпроси. Казваха, че можело да е опасно.
— Ако един затворник научи прекалено много за теб?
— Или ако те хареса. Може да те накара да му вършиш услуги, да му носиш разни неща.
— Майкъл правеше ли го?
— Никога.
— Но ти е писал писма.
— Отначало, не. Докато работех там само ме питаше разни неща. Но после загубих работата си.
— Как се свърза с теб? Каза ли му адреса си?
— Не — отвърна тя, като поклати глава. — Аз се свързах с него.
— Ти?
Повдигна рамене.
— След като напуснах, ми липсваха въпросите му. Липсваше ми това да му разказвам за нещата, за които ме питаше. И не знаех дали някой друг му отговаряше. Ставаше ми мъчно, като се сещах за него. Така че отидох да го видя пак.
— И той просто си изля душата?
— И той изпитвал същото. Беше… се влюбил в мен.
— Практично.
— Тогава ми каза за диамантите.
— И предполагам си се направила на изненадана. Само дето вече си знаела за тях, нали? Искам да кажа, трябвало е само да попиташ някого в затвора за какво е вътре или да погледнеш в някой стар вестник. Може да си го направила, преди той да ти е разказал. Както каза, американец в холандски затвор си е цяло събитие.
Изчака ме да се доизкажа, нито се съгласи, нито го отрече. Нямаше нужда. На мен ми беше съвсем ясно.
— Но не ти е казал къде са, бил е прекалено предпазлив. Дванайсет години могат да те научат на голямо търпение.
— Каза ми, че са у него — сниши гласа си и се наведе към мен през плота на бара. — Каза, че имал много диаманти — прошепна тя. — Но не били довършени.
— Искаш да кажеш шлифовани?
— Шлифовани, да.
— Поради което не е успял да ги продаде незабавно. Трябвало му е прикритие. Човек в Париж според мен.
— Извинявай?
— Нищо, продължавай.
— Няма още много. След като го посетих, той започна да ми пише писма и аз му отговарях. Скоро след това го освободиха.
— Не. Не си искала да рискуваш да изгуби интерес.
— Когато го пуснаха, дойде в Амстердам.
— И ти му устрои посрещането, което е очаквал. След това ти е шепнал сладки празни приказки на ушенце, докато случайно не е споменал, че прибирането на диамантите не е толкова лесно, колкото си се надявала. Трябвало е да се погрижи за трите маймунки и да вземе от останалите двама, у които били. Това те е съкрушило.
Стиснати устни.
— Не беше така.
— О, мисля, че точно така е било. Но можеш да се придържаш към сладникавата приказка, щом ти харесва. Ключовият въпрос са маймунките, нали така? Каза ли ти какво означават още тогава или трябваше да го обработиш малко предварително?
— Каза ми всичко — рече тя и се изправи, — повече отколкото е казал на теб.
— Без съмнение. Но аз бях само крадец под наем. Ти си била неговата единствена и истинска любов.
Изражението й стана сериозно.
— Трябваше да му донесеш маймунките. Щяхме да заминем от Амстердам.
— С диамантите?
— Разбира се.
— Значи още са в града.
Кимна и извърна очи, сякаш беше повече от очевидно.
— Къде?
Точно в този миг вратата на кафето се отвори и младежът, когото бях видял зад бара в началото на седмицата, влезе вътре. Забеляза ме веднага и застина, докато си сваляше ципа на якето. Каза нещо на Марике на холандски, тонът му беше враждебен и беше достатъчен да накара стареца да вдигне поглед от рома си и да го погледне въпросително. Нямаше нужда да отговарям обаче, защото Марике го направи вместо мен. Явно това, което му каза, го успокои, защото след като ме изгледа заплашително, изчезна през вратата в дъното на бара.