— Докъде бяхме стигнали? — попитах, като извърнах стола си отново с лице към Марике.
— Донеси ми маймуните и ще ти кажа — отвърна тя, докато гледаше към вратата, през която беше изчезнал колегата й. — Иначе как мога да ти се доверя?
— Искаш да внесеш доверие във връзката ни? Не мислиш ли, че е малко късно за това?
— Не, ако ми донесеш маймунките.
— Прозвуча толкова искрено.
Погледът й стана строг.
— Но, ако ги вземеш, не ги оставяй в апартамента си. Донеси ги тук.
— Ще видим — казах й. — Човек не знае, може да разбудя всички загадки и да запазя диамантите за себе си.
Стисна здраво зъби.
— Какво? Мислиш, че се шегувам ли?
Станах от стола до бара и си закопчах палтото. После пъхнах ръце в джобовете и кимнах на сбогуване. Хубаво ми стана, по един детински начин, да говоря за липсващите фигурки и да предлагам да пробвам да ги намеря, докато през цялото време стискам две от тях в джоба между пръстите си. Едва не се изкуших да ги извадя и да ги размахам ухилено, но не го направих. Все още не знаех колко може да понесе.
Вън от кафенето започваше да се спуска здрач, температурите бяха паднали с няколко градуса и уличните лампи от страната на канала бяха запалени. Когато си погледнах часовника, видях, че наближаваше пет и половина и понеже нямах желание да се бутам в трамвай, пълен с хора, връщащи се от работа, огледах се за най-близката велосипедна стойка. Открих една съвсем наблизо, запътих се към нея и мигом си избрах едно светлосиньо колело с калници и плетена кошница, прикрепена към кормилото. Металната верига, с която предното колело беше вързано към металната стойка, беше заключена с модерен катинар. Наложи се да си извадя шперцовете и да я отключа, преди пръстите ми да са замръзнали. Заключих отново веригата за стойката, измъкнах колелото от плетеницата от педали и кормила и го побутнах към улицата, където се готвех да метна крак върху седлото и да отпраша надалече.
Преди да успея да го сторя, обаче, един бял микробус се появи от близкия паркинг и се засили право към мен. Шофьорът не зави. Вместо това удари спирачки и спря микробуса точно пред мен, препречвайки ми пътя. Предните врати се отвориха със замах.
Знаех всички изтъркани лафове за шофьори на бели микробуси, разбира се, но безумието ме сащиса и ми трябваха няколко секунди да си събера ума и да се приготвя да посрещна шофьора. Както се опомних обаче, срещата, която последва, беше различна от тази, която очаквах, защото двамата мъже, които изскочиха от микробуса бяха със скиорски маски на лицата и единият носеше бейзболна бухалка на рамо. Отворих уста да кажа нещо, но преди да произнеса звук, мъжът замахна с бухалката и ме цапардоса право в слънчевия сплит. Болката беше мигновена и парализираща. Избухна от гърдите до края на пръстите ми, принуди ме да пусна колелото и ми изкара въздуха. Краката ми се подвиха и аз паднах на колене върху калдъръмената улица, а колелото се стовари до мен. Погледнах нагоре, мъчейки се да си поема дъх, и видях как маскираният мъж замахва още веднъж с бухалката. Този път, когато ме улучи, не почувствах нищо.
22.
Куфарчето не искаше да се затвори. Натисках с все сили капака и се мъчех да затворя закопчалките, но все не успявах. Нещо пречеше. Сложих куфарчето на пода и стъпих върху него. Когато пак не стана, скочих с два крака върху капака. Поддаде, но не много. Реших да го отворя и да се опитам да сложа по друг начин ръката на иконома Артър, но когато вдигнах капака, вътре нямаше никаква ръка — имаше мъжка глава. Мъжът ме гледаше умолително, очните му ябълки щяха да изхвръкнат от процепите на маската, която носеше, и той изстена. Стенанията му станаха по-силни и главата му се заклати, сякаш се опитваше да каже нещо, но не можеше. Пресегнах се, бръкнах с пръсти в устата му и претърсих влажния отвор, докато пръстите ми не усетиха нещо твърдо. Стиснах предмета с все сили и задърпах. От устата му изскочи фигура на маймунка, цялата покрита със слюнка. Вдигнах фигурката към носа си и я помирисах. В синусите ми проникна сладка пиперлива миризма и се заклещи в мозъка ми. После очите ми изведнъж се отвориха и мъжът, който държеше главата ми изправена, като ме дърпаше за косата, поднесе ароматните соли отново под носа ми.
Зашлеви ми един шамар за всеки случай и аз изломотих нещо, което пресъхналите ми устни отказаха да произнесат членоразделно. Събрах малко слюнка в уста и я преглътнах — в този момент ми призля. Получих внезапен и неконтролируем пристъп, гореща вълна се понесе от гърдите към скалпа ми и превърна челото ми на гореща плоча. Ушите ми изпукаха и гърлото ми се сви. Превих се на две и си изповръщах червата.