И понеже или трябваше да го направя, или да умра, изборът беше буквално този, почувствах огромно облекчение, когато най-накрая проврях лакътя и бедрото си през капандурата и наврях глава под износената изолация на тавана, за да установя, че пистолетът още си стои там, където го бях скрил, точно както се случват нещата, когато планетите са подредени както трябва и добрият господ е в благосклонно настроение.
Не че имах време да мисля за такива неща точно сега, защото бях прекалено зает да издърпам дръжката на пистолета колкото се може по-тихо, докато не открих, че нещо пречи. Патроните изпадаха. Не това исках. Нескопосано ги напъхах обратно, после напипах друго лостче, надявах се, че това е предпазителят. Дръпнах го на една страна, не се случи нищо лошо, тогава провесих крак от тавана и скочих върху капака на раклата, колкото се може по-тихо.
Вдигнал пистолета напред като особено застрашително фенерче, отидох до вратата и се ослушах за някакъв шум от страна на двамата мъже, който да подскаже, че са ме чули. Напрегнах слуха си, но в тишината чувах единствено звука от дишането ми; кратко и накъсано в гърлото ми. Излязох в коридора, насочих пистолета към тъмното пространство пред мен и последвах цевта към втората спалня. Вратата беше затворена. Погледнах през рамо, после отново към вратата и се почудих дали да не я отворя с шут. Накрая се протегнах и завъртях дръжката колкото се може по-бавно и тихо, вратата се открехна и надникнах вътре.
Стаята беше тъмна. След няколко напрегнати мига, очите ми се приспособиха и успях да различа очертанията на Слаботелесния, който спеше върху походното легло. До него, на пода, лежеше коженото му яке. Пристъпих на пръсти до якето и се наведох, като през цялото време не изпусках мъжа от око, опипах якето му, докато пръстите ми не откриха фигурките на маймуните. Още си бяха в джоба с ципа. Не посмях да отворя ципа, затова направо взех якето и излязох заднешком от стаята в коридора, където се оказа, че Здравеняка ме чака с бейзболната бухалка на рамо.
Не очакваше пистолета обаче. Ако го беше очаквал, предполагам, че щеше да ме издебне отстрани на вратата и да ме цапардоса по главата веднага щом се появя. Вместо това стоеше срещу мен в дъното на коридора и когато запали крушката отгоре, вероятно си помисли, че само видът на бухалката ще е достатъчен да ме накара да се предам. Очите му се разшириха, когато изпънах ръка и насочих пистолета към него. После се присвиха и сбърчи чело.
— Но ние те претърсихме — оплака се той.
— Това да ти е за урок да не държиш пистолети вкъщи — прошепнах. — Всеки може да го намери.
— Но…
— Пусни я — срязах го и посочих към бухалката. — И тръгни заднешком. Веднага. Назад.
Поколеба се. Размахах пистолета към него. Бавно Здравеняка подпря бухалката с дръжката на стената.
— Не, на пода — изсъсках.
Здравеняка понечи да коленичи.
— Не ти — рекох. — Бухалката. Остави я на пода.
Направи каквото му казах.
— Добре, сега се отдръпни от нея.
Направи няколко крачки назад и аз видях входната врата, забелязах, че беше поправена на две на три, а не сменена. В този миг той извика нещо на холандски към втората спалня и миг по-късно Слаботелесния изломоти нещо в отговор. Поклатих глава и този път Здравеняка не каза нищо, но вече беше прекалено късно. Тръгнах напред по коридора, заобиколих Слаботелесния, който се появи зад гърба ми със замъглен поглед, челюстта му увисна до пода в мига, в който ме видя с якето и пистолета.
— Къде са ключовете от микробуса? — попитах, размахвайки пистолета между двамата.
Слаботелесния още беше прекалено шокиран, за да отговори, а Здравеняка се бавеше.
— Ключовете — извиках, насочих пистолета към Слаботелесния и стиснах още по-здраво спусъка. — Веднага.
Безмълвно посочи към якето, което държах и аз го разтръсках, докато не ги чух да дрънчат.
— Добре — продължих, като се обърнах отново към Здравеняка. — Ти отвори вратата. Така. Сега се дръпни още назад. Още, още. Така.
Погледнах още веднъж към Слаботелесния, за да се уверя, че не се е приближил повече.
— Ако чуя някой от вас да излезе на стълбите, преди да съм излязъл оттук, ще стрелям. Ясно?