Слаботелесния стоеше с отворена уста и гледаше безпомощно към партньора си, но Здравеняка кимна и спокойно скръсти ръце на тила си. Запътих се към вратата, пистолетът се люлееше като махало ту към единия, ту към другия и когато прекрачих прага, просто се обърнах и хукнах надолу по стълбите, започнах да прескачам по няколко стъпала, за да стигна до долния край на петте етажа, колкото се може по-бързо в моето състояние. Когато бях на финалната отсечка, дишах тежко, главата ми беше олекнала и имаше явно опасност сърцето ми да изскочи от гърдите, но не чух никакви стъпки зад гърба си. Стигнах до входната врата, дръпнах резето и излязох в тъмната студена нощ. Бързах, колкото можех, като ровех из джобовете на коженото яке, докато не открих ключовете от вана и кривнах към канала, за да ги хвърля във водата. Помислих си дали да не метна и пистолета, но накрая реших да го увия в коженото яке, пъхнах го под мишница и тръгнах да търся най-близката стоянка за велосипеди.
23.
Отбих се в апартамента си колкото да сложа малко дрехи и паспорта си в един сак и да си взема шперцовете. Сложих и пистолета в сака и тъкмо се канех да избягам от сградата, когато реших да ида до банята и да видя какви са пораженията ми. Вдигнах ризата пред огледалото и видях, че имам тъмнолилави следи по средата на гърдите, сякаш някой беше нарисувал мишена отгоре ми. После наведох глава и опипах леко кръвта, която се беше съсирила в косата ми. Пуснах студеният кран на ваната и намокрих една хавлиена кърпа. Използвах я, за да почистя кръвта, доколкото можах, като внимавах да не отворя раната. После си смених ризата с един суичър без кървави петна по него, облякох якето на Слаботелесния с маймунките в джоба и излязох навън. На улицата нямаше следа от двамата мъже, но нямах и намерение да ги чакам. Вместо това прекосих Квартала на червените фенери до „Сент Якобстраат“ и се подготвих за нещо, което трябваше да направя много по-рано.
Входната врата на сградата беше точно там, където я бях оставил преди по-малко от седмица, когато Марике за пръв път ме беше превела през нея. Хвърлих й един поглед и се почудих дали да използвам шперцовете си, за да вляза, но се отказах. Ярка лента, уведомяваща, че това е местопрестъпление, беше залепена на нивото на очите и съществуваше, макар и минимална възможност вратата да е под наблюдение. И дори и да използвах шперцовете, имаше риск да се натъкна на някой от другите обитатели на сградата, докато се качвах нагоре към стаята на Майкъл. Помотах се наоколо и размишлявах. Танцова музика дънеше от секс магазина в единия край на сградата и някакво реге или ска се чуваше от кафето в другия край. Слабо долавях далечния вой на сирена някъде в града.
Като размислих, реших, че не ми е удобно да вляза през входната врата. Може би всичко щеше да е наред, но защо да вървя срещу инстинктите си? Отдалечих се от вратата и минах отново по „Сент Якобстраат“, после по най-близката пресечка и след това до гърба на сградата. Щом стигнах там, намерих едно тъмно ъгълче, където скрих сака си и една боклукчийска кофа на колелца, която избутах от другата страна на уличката под покрива, който ме интересуваше.
Качих се върху кофата за боклук и опрях единия си крак в стената, с помощта на подскок, който проряза болезнено натъртеното място върху гърдите ми, успях да набера достатъчно височина, за да се хвана за извития край на плоския покрив, който се простираше точно под задния прозорец на Майкъл.
Лишен от стимула на надвисналата смърт, на опасност, избълвах порой от ругатни, пъшкане и стонове на отчаяние. Щом мъките ми свършиха, останах да лежа по гръб, без да пророня нито звук и се загледах в перестите сиви облаци в нощното небе над мен. Облаците леко преливаха с цветовете на дъгата от светлината на неоновите лампи, сякаш небето беше тъмно и опасно море, осеяно с фосфоресциращ планктон. Наслаждавах се на странния ефект, докато си поемах въздух. Междувременно бръкнах в джоба си, извадих чифт хирургически ръкавици за еднократна употреба и ги сложих на ръцете си. После се претърколих на една страна, погледнах нагоре към прозореца на банята и се стегнах за едно последно усилие.
За щастие имаше метален улук, който минаваше достатъчно близо до перваза на прозореца и можех да се покатеря по него, като по някаква причина катеренето не се оказа толкова болезнено, колкото очаквах. След като се покатерих на няколко метра, подпрях десния си крак на една от металните скоби, които държаха улука за стената и се пресегнах към перваза. Набрах се колкото се може повече и сграбчих рамката на прозореца, който се вдигаше нагоре, така че да мога бавно да го отворя. Отне ми известно време, най-накрая успях да го вдигна достатъчно, за да пропълзя през него и до този момент краката и ръцете ми се бяха разтреперили, а ребрата си усещах като горещи ножове в гърдите си, но някак си все пак успях да се оттласна от улука, хванах се за рамката и се издърпах през прозореца с едно-единствено плавно движение.