Понеже си бях любопитен, я отворих докрай и надникнах вътре. Мястото беше малко и вътре имаше само четири неща. Първото беше смачкана фотография на двама мъже, застанали пред кална река с въдици и кутии с такъми, които се усмихваха към обектива. В единия познах слаботелесния мъж от кафенето, а другият почти сигурно бе баща му. Под снимката имаше купчина банкноти в евро. Взех ги и ги преброих. Банкноти от по сто евро, общо шейсет на брой. Върнах ги обратно там, където ги бях намерил, до кафеникавия калъп, който приличаше на канабис. До канабиса стоеше фигурката на маймуната. Тя притискаше ушите си, сякаш я беше страх, че може да съм искал да взривя сейфа. Взех я и я претеглих върху дланта си, тежеше толкова колкото и онази, която Американеца ми беше показал. Пъхнах я в джоба си и се замислих какво да направя след това.
Това, което реших да направя след това, бе да прибера парите. Вярно, че ми се плащаше повече от добре за работата, която вършех, но това не означаваше, че трябва да подмина малко допълнителни пари, когато си стояха и ме чакаха да ги взема. И въпреки че канабисът не представляваше интерес за мен — Амстердам беше труден пазар за наркопласьори, а ако някога ми се приискаше да се напуша, щяха да го направя много по-успешно с евтината трева, която се продаваше в безбройните кафенета, до които можах да стигна пеша от апартамента си — взех и дрогата. Така, ако Слаботелесния решеше да провери сейфа си, когато се прибереше у дома, най-вероятно нямаше мигом да предположи, че човекът, който е влязъл с взлом в дома му, е търсил фигурката. Това поне беше моята теория.
След като опразних сейфа и вътре остана само фотографията, затворих и заключих отново вратата, окачих картината на стената, както я бях заварил и загасих осветлението. После дръпнах завесите и се измъкнах навън, заключих вратата на баржата зад мен и си свалих ръкавиците.
Погледнах си часовника. Наближаваше девет без петнайсет и трябваше да побързам, за да се вместя в графика. С небрежно отмятане на китката, хвърлих канабиса през борда на баржата в тъмните води на канала отдолу, след което стъпих на паважа и тръгнах да търся велосипед.
3.
В Амстердам непрекъснато се крадат велосипеди. Това е една от причините всички велосипеди да са толкова стари — никой не иска да инвестира в нещо, което всеки момент може да му бъде отмъкнато. Странното е колко много жители на града са готови да заменят откраднатите си велосипеди пак с откраднати. Купуват ги от крадците, които се навъртат на площад Дам, като по този начин поддържат рекета.
Не мога да ви кажа колко велосипеди се крадат дневно, но знам, че са много. Така че съм убеден, че и крадците на велосипеди никак не са малко. Буквално всичките до един, така ми се струва поне, използват арматурни клещи, за да прережат веригата и катинара на колелото, колкото се може по-бързо. В този смисъл аз съм нетрадиционалист, защото обичам да използвам шперцовете си. Ако катинарът е достатъчно прост, съм почти толкова бърз, колкото и с чифт арматурни клещи, а и шперцовете не се набиват толкова на очи. А като допълнителен бонус не съсипвам заключалката на собственика, която често струва много повече от самото колело.
В случая избрах велосипед с фарове и удобна на вид седалка, след което за по-малко от минута свалих катинара и веригата. После заключих веригата обратно около рамката и спокойно си го подкарах. Оказа се, че скоростите са малко височки за мен, но нищо не можех да направя, защото колелото имаше само една предавка. Спирачките действаха само на контра, нещо, което не бе позволено във Великобритания и въпреки че задният стоп жужеше, фарът отпред едвам проблясваше. Но при все това карането ми доставяше удоволствие. Продължи малко повече от пет минути и щом стигнах до улицата, която ми трябваше, почти съжалих, че трябва да сляза и да зарежа колелото, опряно до едно дърво.