Час и половина по-късно, когато приключи с хамалската работа и намери време и той самият да изпие едно кафе, го помолих за нещо за хапване, той кимна и изчезна в задното помещение, през това време аз отидох до тоалетната и се погрижих отново за окървавената кожа на тила си. Появих се след няколко минути, притискайки раната си с книжна салфетка, и заварих чиния с вероятно най-хубавото студено месо и сирене, които някога бях опитвал. Предъвквах храната заедно с мислите си близо час, след което отидох до телефона с монети в дъното на кафенето и набрах номера от визитната картичка, която Ръдърфорд ми беше дал. Очаквах да оставя съобщение на секретаря му, но за моя изненада Ръдърфорд вдигна, звучеше уморен.
— На бюрото си ли спиш? — попитах, след като си разменихме поздрави.
— Прехвърлиха ми обаждането — обясни, после се прозина. — Чудех се дали няма да се обадиш.
— Колко мило — отвърнах. — Работата е, че се нуждая от още една услуга.
— Не си пак в пандиза, нали, скъпо момче?
— Още не. Но съм натясно, Ръдърфорд, и се чудех дали не можеш да ме приютиш за ден-два. Мога да ида на хотел, само че…
— Не си го и помисляй — прекъсна ме той. — Сериозно. Знаеш ли къде е Остерпарк?
Казах му, че знам.
— Много добре. Живея от западната страна. Имаш ли химикалка?
— И салфетка.
— Браво на теб! — рече той, после ми продиктува адреса си и ме попита дали ще мога да го намеря.
— Няма проблем — отвърнах му аз. — Мога ли да дойда веднага?
— Разбира се, ще направя чай.
Благодарих му отново и затворих, после платих на собственика на кафенето, като, преди да се сбогувам с него, оставих няколко евро на подноса за бакшиши се отправих натам, откъдето бях дошъл по-рано тази сутрин. Раната на главата ме заболя от студения въздух и взех да треперя. Загърнах се плътно с коженото яке на Слаботелесния, пъхнах едната си ръка в джоба, а другата, която носеше сака, скрих навътре в ръкава.
От „Сент Якобстраат“ пресякох туристическата част на Дамарк и след като минах покрай Уде Керк, навлязох в самото сърце на Квартала с червените фенери. Картинката ми беше ужасно позната. Тук-таме пияни купонджии се препъваха по вратите на будките на проститутките и работещите денонощно секс клубове, дрехите им бяха раздърпани, а движенията сковани и непохватни. Междувременно, групички работещи момичета, стиснали здраво ръце отпред, се отдалечаваха от района, облечени с винилени палта и високи до коляното винилени ботуши. Отправяха се към Централна гара, а оттам към предградието, от което идваха. На тяхно място идваха други момичета, за да застъпят на не толкова доходоносната дневна смяна, пластовете тежък грим придаваше на лицата им изражение на пресилен оптимизъм.
Наведох глава, за да избегна очите им, вместо това гледах неравния асфалт под краката си и си тананиках вяло една ръгби песничка, известна само на шепа от сънародниците ми. Скоро наближих Ниюмаркт, излязох от Квартала на червените фенери и навлязох в Китайския квартал. Около мен започнаха да изникват източноазиатски бакалии, месарници и ресторанти, нашарени с яркожълти и червени йероглифи, които не можех да разгадая. Скорострелното жужене на китайски изпълни ушите ми и странни аромати на месо ме удариха в ноздрите.
Тръгнах надолу по улица „Зеедик“ и точно минавах покрай едно магазинче за вестници, когато собственикът изскочи на улицата с поставка за картички в ръце и я навря право в лицето ми. Заради картичките не виждаше къде ходи и се заби директно в мен. Поставката падна от ръцете му и се стовари на земята, картички и джобни карти се пръснаха по цялата улица. Наведох се да събера стоката, без да съм сигурен дали мъжът ругае себе си или мен и докато се присягах за една шепа паднали картички, нещо на прозореца на първия етаж над магазинчето привлече погледа ми. Поколебах се и се вгледах в прозореца, вече знаех, че мъжът ругае мен, но не ми пукаше. До прозореца беше допрян познат мотив, не повече от две стъпки висок и отгоре имаше още китайски йероглифи. Не можех да прочета йероглифите, но мотивът ми беше ясен като бял ден. Три маймунки — едната си запушваше ушите, втората — устата, третата — очите.