— Дубликат? — попитах. — Нямате ли дубликат?
Безполезно беше. Момичето постави двата ключа в ръката ми, малко високомерно според мен и се поклони съвсем леко, преди да се отдалечи в посока към вратата. Не я последвах веднага и забавянето ми беше достатъчно за стоящия по-наблизо сумист да постави огромната си длан върху рамото ми и да ме принуди да я последвам с категоричен тласък. Когато се върнахме в приемната, момичето влезе в съседното помещение, където мярнах ниска масичка, кожено канапе и телевизор, докато двамата сумисти ме придружиха до стъклената врата, подадоха ми сака и ме проследиха с поглед надолу по стълбите, докато не излязох на улицата.
По принцип можеше да се успокоя с мисълта да проникна с взлом в определен бъдещ момент, но нямах никакъв шанс. Не знаех как да надхитря скенер за отпечатъци като този, който пазеше трезора и не притежавах високотехнологично оборудване, което да ми позволи да вляза през металната врата до него. И това, без да споменавам, че сейфовете бяха пословично трудни за отваряне или че двамата сумисти можеха да ме разкъсат като къс хартия за оригами, ако случайно ме спипат. Реших, че вероятността това да се случи е съвсем реална, защото бях съвсем сигурен, че мястото работи двайсет и четири часа в денонощието. Непрекъснатият достъп привличаше основно типа клиентела, който според мен обслужваха, но по-важното беше, че Майкъл ми бе казал, че смята да напусне Амстердам веднага след като му дадях двете маймунки. Сградата, пред която стоях, се намираше точно на пет минути пеша от Централна гара, така че нямаше нужда да си гениален, за да се досетиш, откъде щеше да мине, преди да напусне града. Нямаше нужда също да си гениален, за да се досетиш какво имаше вътре в сейфа, но това, че знаех къде са диамантите, нямаше никакво значение, след като не разполагах с третия ключ. Изпъшках и поклатих глава. Бях уморен и скапан и имах нужда от почивка. Не изгарях от желание да вися пред сградата, която беше толкова добре позната на Здравеняка и Слаботелесния. С всеки изминал момент апартаментът на Ръдърфорд ставаше все по-привлекателно място.
25.
Апартаментът на Ръдърфорд се намираше на третия етаж на голяма величествена сграда с внушителна фасада. Френските прозорци на всекидневната гледаха към Остерпарк и далечните покрайнини на града и си представих, че Ръдърфорд часове наред е поглъщал обширната панорама. Обзавеждането беше в традиционен английски стил, наблягаше на флоралните мотиви, старинната мебел и акварелите. Някои от картините бяха оригинални и вероятно му бяха стрували солидна сума. Вероятно имаше значително наследство, защото държавната му заплата изглеждаше нищожна на фона на интериора.
— Скъпо момче — каза той, когато влязох за пръв път във всекидневната и той видя раната на главата ми. — Какво, за бога, се е случило?
— Бях отвлечен — отвърнах аз. — От двамата съучастници на Американеца.
— Убийците?
— Не мисля, че са убийци. Но със сигурност знаят да въртят бейзболна бухалка.
— Седни — каза той и потупа най-близкия стол. — Ще донеса нещо.
Върна се след малко с шишенце йод и памук и започна да почиства раната ми, мръщех се всеки път, щом сложеше йод върху нея или засегнеше място, където имаше сплъстена коса. Можех да помириша мириса на мускус от подмишниците му, докато се пресягаше към главата ми, притиснал огромното си шкембе към мен. Носеше панталоните от костюма си и официална риза с навити ръкави и от време на време ми подаваше по някой кървав тампон. Когато свърши, бях събрал доста голяма колекция от изпомацани тампони и Ръдърфорд ми подаде кошчето за боклук да ги хвърля.
— Промихме я — каза ми той.
— Усещам. Не съм мигвал изобщо и имах много напрегната нощ. Не знам дали беше редно да ти се натрапвам, Ръдърфорд. Може би трябваше да си взема хотелска стая под фалшиво име.
— И кой щеше да ти почисти раната? Камериерката? Мисля, че може да имаш нужда от шевове.
— Страхотно.
— Имаш ли здравна осигуровка?
Кимнах, после се прозинах.
— Добре, оправих леглото в стаята за гости — продължи той. — Можеш да останеш колкото си поискаш, естествено, страхувам се обаче, че аз ще трябва да вървя в офиса след малко. Освен ако — додаде, като вдигна пръст към устните си, — не се обадя, че ще закъснея. Като нищо мога да го направя. Да нямаш мозъчно сътресение?
— Най-вероятно. И това даже би обяснило доста неща. Но ти върви. Точно сега се нуждая само от сън.
— Много добре, ще ти покажа леглото. Ще ти намеря и някаква пижама.