26.
Не, не беше третата маймуна. Но беше свързано с нея. Най-отгоре върху малка колекция от лични вещи имаше холандски паспорт, червен на цвят. Извадих го от чекмеджето и разлистих страниците и това, което видях там обърна всичко наопаки. Защо ли? Защото това беше абсолютно същия документ, фотокопие, от който бях открил в тръбата на преливника на ваната на Майкъл. Но какво търсеше той в апартамента на Ръдърфорд?
— Ще ти се обадя пак — казах на Виктория, после затворих телефона и дълго време гледах снимката в паспорта, за нищо конкретно не мислех, поне не на съзнателно ниво. Снимката трябваше да е отпреди пет години, предполагам, но приликата я имаше. Косата беше променена и очилата бяха заместени от контактни лещи, но нямаше съмнение кой е на снимката. Прочетох името и адреса поне двайсет пъти, после оставих паспорта и вдигнах телефонната слушалка.
Разговорът, който проведох, продължи не повече от две минути, но научих това, което очаквах да науча. Оставаше ми само да чакам. Минаваше четири и половина и очаквах, че Ръдърфорд ще се прибере някъде след пет. Докато го чаках, крачех из всекидневната и от време на време поглеждах през френския прозорец към колоездачите и тичащите за здраве, които обикаляха Остерпарк, в останалото време си мислех точно какво щях да кажа. Разбира се щом чух ключът му да се завърта в ключалката и стъпките му по коридора, всичко ми избяга от главата и трябваше да се оправям, с каквото ми дойдеше на ума.
— Чудесно е, че си станал — каза той, като остави велуреното си сако на гърба на едно от креслата и ми се усмихна. — По-добре ли се чувстваш?
— Главата ми започва да се прояснява — отвърнах му аз.
— Чудесна новина, а апетитът ти?
— Мога да почакам малко. Мислех, че трябва да си поговорим.
— Разбира се. Всичко наред ли е, скъпо момче?
— Ти ми кажи, скъпо момче — отвърнах аз и след това просто издърпах паспорта от джоба си и му го хвърлих. Ръдърфорд го изпусна, после се наведе да го вземе от пода. Отвори го, след което ме погледна с широко отворени очи и поклати глава, сякаш не разбираше какво става.
— Можеш да спреш да се преструваш — казах му. — Обадих се в британското посолство. Няма човек на име Хенри Ръдърфорд, който да работи за тях.
Беше готов да опита нещо друго. Видях го как превърта разни идеи през ума си, търси нови версии, които да свършат работа. Но после срещна погледа ми и изглежда видя в него нещо, което му подсказа, че такива повече не ми минават.
— Мамка му! — изруга той, раменете му увиснаха — знаех си аз, че не трябва да те оставям сам вкъщи. Въпреки че не очаквах да го намериш.
— Лош късмет явно.
— Май няма смисъл да се оплаквам?
Погледнах го строго.
— Да, явно просто трябва да съм благодарен, че не си ме ограбил до шушка. Тук има доста неща, които не са за изхвърляне.
— Нещо твое има ли?
— Зависи от гледната точка. Знаеш как е — отвърна той, като размаха безпомощно паспорта към мен, сякаш всичко, което се беше случило, бе извън негов контрол.
— Кажи ми.
— Какво има за казване? Двамата сме един дол дренки, ти и аз.
Намръщих се.
— И ти ли си крадец?
— Не — отговори ми той, махна с ръка към апартамента си по малко странен начин. — Измамник. Но вече нито ти, нито аз играем по правилата, нали така?
Поклатих глава, отпуснах се върху креслото срещу него и посочих паспорта.
— Какво правиш с това?
— Майки ме помоли да му го намеря — отвърна той с безизразен поглед.
— Американеца ли?
— Той същият.
— Значи си го познавал?
Кимна.
— Лежахме заедно.
— В Холандия ли?
— По една случайност недалеч от Хага. Излежавах присъда за опит за измама, който се провали. Холандката, с която бях съдружник, се усъмни повече, отколкото трябваше, и провери прекалено обстойно компанията, която бях регистрирал.
— Мисля, че няма нужда да знам.
— Няма нужда. Искаш ли питие? Аз бих пийнал една биричка.
Поклатих глава и той ме остави за миг, след малко се върна от кухнята с голяма кутийка бира в ръка. Отвори я, охлаби вратовръзката, разкопча яката на ризата си и започна жадно да пие, подутото му гърло работеше извънредно.
— Между другото не се казвам Ръдърфорд — каза той и се оригна.
— Предполагам.
— Казвам се Стюарт. Ръдърфорд е просто измислена самоличност, която използвам. Намираш си подходящо име, подходящ изказ, подходящи дрехи и подходящ апартамент и — каза той, като привлече вниманието ми към стаята наоколо — си живееш като хората.