— Колко ти предложи?
— Половината — рече той и отпи от бирата си.
— Лъжеш.
Лукава усмивка потрепна върху лицето на Стюарт.
— Откъде си толкова сигурен?
— Устните ти се движат.
— Боже! — възкликна той, простря ръка нагоре, после я отпусна върху шкембето си. Тази реплика е стара колкото баба ми, а тя умря преди близо двайсет години.
— И така да е, вярно е, нали? Бих казал, че по-вероятно са били десет процента.
— Можеш да гадаеш, друже. Трябва да знаеш само, че бяха достатъчно, за да се навия.
— Значи ти си бил вторият крадец.
— Какво съм бил?
— Мъжът, който е влязъл с взлом на двете места след мен.
— Щом така казваш. Звучи логично, но не съм знаел със сигурност, че ти си бил там.
— Бях там — отвърнах му и стиснах ръцете си. — Бях в апартамента в Йордаан, докато го претърсваше. Сряза матрака с нож.
— Да, аз бях. Къде се беше скрил?
— На тавана — погледнах нагоре, сякаш същият капак беше изникнал и на тавана на Стюарт, за да ми помогне да обясня. — Успях да се скрия, но не можах да те видя.
— Иначе щеше да ме разпознаеш, още когато за пръв път ме видя в полицейския участък — рече той, все едно наистина му се искаше.
— Имал си по-голям късмет, отколкото предполагаш.
— Макар че какво можеше да им кажеш?
— Загадка.
— Така ли?
— Знаеш ли — казах аз, като се почесах по натъртеното място на гърдите, — по една случайност вярвам на това, което ми казваш. Знаех, че човекът, който влезе в апартамента, е начинаещ. Какво използва за вратата, между другото?
— Пожарогасител. Намерих го на улицата.
— Аз реших, че е било чук, макар че явно и с пожарогасител става.
— На мен ми свърши работа със сигурност — отговори той и се ухили отново.
— Но защо изобщо тръгна да претърсваш апартамента? Сигурно вече си бил разбрал, че съм взел първата фигурка от баржата.
Стюарт поклати глава.
— Нямаше как да проникна в сейфа, нали? Казах на Майки, че няма да мога, но предполагам, че това показва колко отчаян е бил. Настояваше да опитам.
— Но когато си влязъл в апартамента и маймуната я е нямало, вероятно си предположил, че съм минал преди теб?
— Нямаше никакви следи от влизане с взлом.
— Защото не съм влизал с взлом. Използвах шперцовете си.
Нацупи се.
— Нямаше откъде да го знам, нали? Възможно беше, но също така имаше вероятност и маймунката да е била преместена.
— И какво направи, след като си тръгна?
— Отправих се към кафенето, където работеше момичето. Майки искаше да се срещнем там. Но когато отидох, той вече си тръгваше, така че дойдох тук и изчаках да ми се обади.
— Със Здравеняка и Слаботелесния ли беше?
— Да, имаше двама мъже.
— Мислиш ли, че те са го убили?
— Възможно е. А може да е и момичето. Или пък ти — погледна ме със свъсени вежди.
— Или ти — предположих.
— Виж какво — каза Стюарт, седна изправен и разля част от бирата върху корема си — знаеш, че не съм аз.
— И аз също — отвърнах, после вдигнах ръка и опипах раната на главата си, махнах една коричка от засъхнала кръв. — И след като ме цапардосаха с бейзболната бухалка по главата. Здравеняка и Слаботелесния казаха, че не са те.
— Тогава значи е момичето.
Наклоних леко глава.
— Може би. Макар че е трябвало да изчака, докато Здравеняка и Слаботелесния си тръгнат, после да го пребие и след това да се върне обратно в кафенето, за да се срещне с мен. Което няма как да стане. Сигурен ли си, че не беше с Майкъл и с другите двама мъже.
— Абсолютно — рече той, през цялото време, откакто се беше прибрал, изглеждаше напълно сериозен. — Само дето вече може да е била в апартамента му. Не влязох в кафенето, след като го видях, че си тръгва, но не я видях и през витрината.
— Възможно е.
— Или някой лъже.
— Или някой друг го е убил.
— По дяволите, може да е било самоубийство.
От погледа ми трябваше да му стане ясно, че не е смешно. Той се свлече върху канапето, после пресуши остатъка от бирата си.