Ким бавно поклати глава, сякаш се опитваше да отрече логиката в това, което казвах.
— Това, което не разбирам, е защо се е оставил да го лъжеш. Защо е продължил с играта?
— Обичаше ме — отвърна тя с равен глас.
— О, сигурен съм, че така ти е казал. Въпросът е, защо ти си се престорила, че му вярваш?
Тогава се разплака, но без да прави циркове. Леки конвулсии разтърсваха тялото й и тя трепереше до мен с наведено лице, сополи проблясваха в ноздрите й. Прехапа отново долната си устна, по-силно този път, но аз се опитах да не се разчувствам.
— Не си го убила ти — рекох, изведнъж бях сигурен в това.
— Не — прошепна тя.
— Защото не си могла. Дори и част от теб да се е радвала, когато си го видяла в това състояние. Затова припадна, според мен, когато видя, че нещо, което толкова силно си искала, се е случило. Това е нормално. Така си мисля. Макар че истината е, че не ме интересува особено. Сега искам само трите маймунки. И мисля, че третата е у теб.
Тя ме погледна смаяно.
— Не.
— Казваш ми, че не е в апартамента ти, че ако се качим горе сега, няма да я намеря сред вещите ти?
— Не е у мен. И какво значение има изобщо? Ти ми каза, че другите две не са у теб.
Погледна ме, челюстта й се стегна и зъбите й изтракаха, зърнах известно предизвикателство в очите й. Определено ме подозираше, и не можех да я виня. Но нямах време да мисля повече, защото чух изскърцване на спирачки и се обърнах точно навреме, за да видя как познатият бял микробус се носи право към мен.
— Ти ли им се обади? — извиках. — Преди да излезеш ли?
Нещо в очите й ми подсказа, че съм прав. Погледнах я, после я сграбчих за ръката и я блъснах към здравеняка, който току-що беше изскочил от шофьорската кабина с бейзболна бухалка в ръце. Блъсна се в нея, бутна я настрани и се засили, като вдигна бухалката на рамото си и замахна с все сили, пристъпвайки към мен. Този път знаех какво ще последва и отскочих назад, глътнах си стомаха точно навреме, за да избегна удара, после се втурнах и го блъснах в каросерията на вана, сграбчих го в мечешка прегръдка, преди да успее да замахне втори път. Забих коляно в корема му, и още веднъж — в слабините. Изпусна бухалката с пъшкане и се преви, но все още имаше достатъчно сили, за да се протегне и да ме сграбчи за врата, стисна ме здраво с ръкавиците си. Опитах се да се откопча от пръстите му, като междувременно се мъчех да му бръкна в очите, но той дръпна глава, за да не мога да го стигна и преди да успея да се освободя, Слаботелесния също се присъедини и изви ръката ми назад под ужасен ъгъл, за малко да я счупи при рамото. Изревах от болка, ритах безполезно с крака и политнах назад, за малко щях да се прехвърля през парапета на моста. Точно бях на ръба да се предам, когато чух силен гърмеж в нощното небе и напрягайки очи, успях да зърна Стюарт, вдигнал над главата си димящия пистолет, който бях взел от апартамента на здравеняка.
— Пуснете го — извика той, играейки съвсем достоверно ролята на отчаян стрелец. — Пуснете го веднага, по дяволите!
Здравеняка и Слаботелесния замръзнаха, все още ме държаха за врата и рамото.
— Пуснете го — повтори Стюарт, този път вдигна пистолета и го насочи към Слаботелесния.
Хватките около врата и рамото ми бавно започнаха да се отпускат и не след дълго успях да се освободя и да се отдалеча от тях. Преглътнах внимателно и предпазливо завъртях рамото си.
— Да се махаме оттук — извиках аз и махнах със здравата си ръка към Стюарт.
Стюарт обаче имаше други намерения. Докато стоях и гледах, той прекоси моста и сграбчи Ким за косата, изви главата й назад и опря дулото на пистолета в слепоочието й, така че кожата й се нагърчи около него. Погледна към мен, в широко отворените й очи се четеше страх и аз на свой ред я изгледах уплашено, докато Стюарт изсъска.
— Къде е? Къде е третата маймуна?
Поклати глава, изгубила ума и дума.
— Не е у нея — отвърнах аз, колкото се може по-спокойно.
— Кажи къде е, кучко? Кажи ми или господ ми е свидетел, ще дръпна проклетия спусък.
Изхлипа, думите й убягваха. На улицата при кафенето вече се бяха събрали зяпачи и нямаше да мине много време, преди някой да извика полиция или да реши да се направи на герой. Не можех да си представя как ще обясня всичко това на Бургграве.
— Не е у нея — повторих, този път по-високо. — Пусни я. Знам къде е. Повярвай ми, има само едно място, на което може да бъде.
Той се обърна, най-после схвана, че говоря на него и пусна косата й.