— Ела с мен — рекох аз. — Трябва да вървим.
Свали пистолета от слепоочието на Ким и пусна предпазителя почти в транс, сякаш машиналните действия можеха да отклонят вниманието му от белята, която беше направил с момичето, което се свлече на земята пред него. Погледна към нея, без да помръдне, пристъпих напред, за да измъкна пистолета от увисналата му ръка. Стиснах го за китката и го дръпнах да дойде с мен. Когато пак не помръдна, го сграбчих за ръката и го задърпах към най-близката оживена улица.
28.
Преди обяд на другия ден последвах две тийнейджърки през заключващата се врата на една модерна жилищна сграда в южната част на града. Спрях пред пощенските кутии, колкото да ги оставя да се качат на асансьора и вратите му да се затворят след тях и после се качих по стълбите до втория етаж, където влязох през противопожарния вход от огнеупорно стъкло, минах покрай три еднакви на вид дървени врати, преди да открия тази, която търсех.
По средата на вратата имаше шпионка на нивото на очите и месингова брава с дръжка досами хълбока ми. Почуках два пъти на вратата и когато никой не дойде да ми отвори, огледах коридора от двете страни, уверих се, че е чисто, след което си сложих чифт гумени ръкавици за еднократна употреба, извадих шперцовете от джоба на палтото си и се заех с ключалката. Мина известно време, тъй като си имах работа с истинска модерна ключалка, но не беше по-трудна за отваряне от останалите, с които се бях занимавал напоследък. Освен приглушеното бръмчене на климатика, монтиран някъде над главата ми, коридорът беше съвсем тих, така че нямаше нужда дори да навеждам глава, за да чувам прищракването на щифтовете. Когато и последният си отиде на мястото, завъртях топката, прекрачих прага и заключих вратата зад гърба си.
В апартамента цареше полумрак и не виждах почти нищо. Опипах стената, за да намеря ключа на лампата и когато я светнах се озовах в началото на коридор, боядисан в цвят магнолия. До краката ми имаше няколко чифта обувки, а на закачалката отстрани висеше яке с качулка. Напред и вляво имаше вход, който водеше към малка кухня без прозорци. Светнах лампата в кухнята и огледах вградените шкафове, иноксовата печка и газовите котлони отгоре. Плотовете бяха покрити с мръсни чинии и чаши за кафе, а в миксера си седяха остатъците от шейка, приготвен за закуска.
Върнах се обратно в коридора, минах покрай банята, после завих наляво и влязох в сравнително голяма всекидневна под формата на буквата Г, с плюшен бежов килим, модерен телевизор с плосък екран, стъклена масичка за кафе и черен кожен диван. Завесите, които стигаха от тавана до пода, бяха дръпнати, което обясняваше защо е толкова тъмно. Оставих ги както си бяха, за да не привличам нежелано внимание, след което се върнах обратно по стъпките си, за да видя какво има зад последните две врати в апартамента. Зад първата имаше килер, наблъскан с всевъзможни домашни боклуци: прахосмукачка, дъска за гладене, още обувки, няколко якета, шапки и шалове, плюс една стълба. Втората врата водеше към стая, в която имаше място колкото за спалня, двукрилен гардероб и скрин с чекмеджета. Леглото не беше оправено и на пода лежеше купчина мръсни дрехи. До леглото имаше будилник и роман с меки корици.
Спалнята беше толкова подходящо място за начало, колкото и всяко друго и затова започнах търсенето си от нея. Коленичих, бутнах дюшека и светнах с джобното си фенерче под леглото. Открих самотен бял спортен чорап и цял свят от прахоляк и валма, но това беше всичко. Опипах рамката на леглото, за да проверя за тайници, но нищо не открих. Пребърках калъфките на възглавниците, после пухения юрган, мирисът на застояла пот, който ме лъхна право в носа, ме накара да остана доволен, че съм си сложил ръкавици. Когато и там не открих нищо, насочих вниманието си към гардероба и след това към скрина с чекмеджета, извадих ги едно по едно и проверявах зад и под тях по обичайния начин. После дръпнах гардероба и скрина от стената и осветих с фенерчето си зад тях. Отидох и взех стълбата от килера, за да погледна и върху гардероба. Накрая прерових мръсните дрехи на пода, джобове и всичко останало, докато не се уверих, че спалнята е чиста. След което върнах стълбата обратно на място.
От спалнята се прехвърлих във всекидневната. На пръв поглед нямаше много за претърсване и умът ми скоро започна да се чуди. Типично в мой стил се улових, че отново мисля за книгата си. Отдавна не се бях замислял за нея и докато спокойно си вършех работата, започнах за пореден път да проследявам обратите в сюжета, които бяха довели до проблемите ми. Не след дълго започнах да се питам дали в крайна сметка няма да открия лесен начин да се измъкна от ситуацията. Щеше да се наложи да поработя, но можех да пренапиша началото на историята и да се улесня. Проблемът беше обаче, че не исках Фолкс и читателите много лесно да разберат кой е убиецът. Но трябваше да постигна някакъв баланс, по някакъв начин да нагодя логиката, без да убивам книгата. Можех да се освободя от куфарчето, помислих си. Можех да го заместя с пазарска чанта от известен магазин и така Фолкс щеше да може безпроблемно да се снабди с втора. Или пък ръката на иконома можеше да си остане на местопрестъплението. Това не беше толкова интересно, предполагам, защото част от загадката беше как убиецът е проникнал в сейфа, охраняван от скенер за отпечатъци, до който самият Фолкс не е успял да се добере. Щеше ли Виктория да се съгласи? По-важното беше дали аз щях да остана доволен?