Честният отговор беше „не“. Трябваше да се напъна и да направя нещата по-трудни, а не да се хващам за лесни решения. До гуша ми беше дошло от този почти завършен ръкопис, който обаче още не можех да предам, затова възможността наистина ме изкушаваше. Обаче, ако издателите ми не се съгласяха, какво щях да правя? Да започна всичко отначало, да хвърля четири месеца работа на боклука и без пукната пара от нея.
Смяната на пейзажа можеше да помогне. Италия още ме привличаше и ако идех там, може би имаше шанс да открия вдъхновението, което търсех. А дори и да не успеех, времето щеше да бъде по-слънчево и зимните нощи не толкова мразовити. Плюс италианките, за които човек трябваше да се замисли. Тъмнокоси, с маслинена кожа. Прекрасни крака, по принцип. А и винаги бях искал да понауча малко езика, още откакто бях гледал „Ваканция в Рим“1 за пръв път. Можех да си направя и аз една ваканция в Рим. Да позагладя евентуално малко образа на Грегъри Пек. Пък и доколкото ми беше известно, там нямаше да има набити италианци, които да искат да ме целят с бейзболна бухалка.
Почудих се колко пъти Грегъри Пек се беше появявал по телевизора, който заемаше почти цялата всекидневна. Не достатъчно вероятно, което беше жалко, защото телевизорът си беше хубав, с 42-инчов екран и предполагам, че на него Грегъри щеше да изглежда много добре. Колкото и да беше страхотен телевизорът обаче, не ми помогна да открия това, което търсех, същото се отнасяше и за канапето, стъклената масичка и купчината вестници и списания, скрити зад вратата.
Минах покрай банята, като реших, че скривалището не може да се окаже два пъти поред в банята, оставих и килера, защото преравянето на всички боклуци вътре ми се струваше прекалено трудоемко и затова реших да го оставя за последно. В такъв случай наред беше кухнята, където миризмата на засъхнала храна по цялата посуда беше достатъчно силна, за да ме накара да сбърча нос. Нямаше много доказателства, че тук се готви, но това не означаваше, че няма къде да се търси.
Кофата за боклук преливаше от опаковки на готови храни и когато отворих микровълновата, видях, че беше цялата в мазнини. Шкафовете по стените съдържаха богато разнообразие от различни марки овесени храни и хляб в различни фази на мухлясване, както и няколко пакета шоколадови пръчици, с които холандците поръсваха филиите си хляб за закуска. В долните шкафове имаше малка колекция от почистващи препарати, няколко тави и тигани и консерва с храна. Погледнах във фурната и зад абсорбатора, след което надлежно опипах дървения цокъл над и под кухненските шкафове, за да се уверя, че няма разхлабени. После отворих вратата на хладилника и едва не повърнах от мириса на развалени яйца, който ме блъсна в носа. Имаше кутия с мляко, някакво печено сирене и половин шоколад. Най-отгоре беше камерата. Дръпнах пластмасовия капак и бутнах пликчето със замразени зеленчуци на една страна. Нищо. Изправих се и случайно погледнах в един от процепите на електрическия тостер и, гръм да ме удари, там беше, стискаше очите си с ръце, сякаш чакаше да надникна вътре и да кажа „бау“.
Не мога да ви кажа колко се зарадвах да я видя отново. Това, което обаче мога да ви кажа е, че се завъртях, направих няколко глупави танцови стъпки, последвани от ужасен опит за ходене назад в стил Майкъл Джексън. Защото, да върви по дяволите книгата ми, имаше поне един случай, който можех да разреша сам-самичък.
29.
Имах да свърша още няколко задачи, преди да напусна апартамента и за едната от тях ми трябваше помощта на Стюарт за час, час и половина. Щом свършихме, го оставих да си върши каквото беше намислил, като обаче ми даде достатъчно време да се върна до дома му и да проведа няколко телефонни разговора.