Първият номер, който набрах, беше централата на полицейския участък, оттам помолих да ме свържат директно с детектив-инспектор Ример. След като изчаках около минута, минута и нещо, през което време се наслушах на холандски напеви, най-накрая ме свързаха.
— Господин Хауърд — започна детектив-инспектор Ример. — Имате ли някаква информация за нас?
— Значи си ме спомняте — отвърнах.
— Разбира се. Тъкмо преглеждах протоколите от разпита ви.
— Представям си какво интересно четиво са.
— Докладът е доста кратък. Виждам, че не сте отговорили на много въпроси.
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че съм срамежлив?
Ример замълча достатъчно дълго, за да ми покаже точно какво мисли за отговора ми.
— Ами ако ви кажа, че имах впечатлението, че инспектор Бургграве вече си е съставил предварително мнение за мен?
Тя въздъхна.
— Нямам време за игрички, господин Хауърд. Какво желаете?
— О, нищо особено. Само да ви кажа: мисля, че знам кой е убил Майкъл Парк.
Ример се поколеба. Представих си я как се напряга и стиска телефонната слушалка.
— Ще се съгласите ли да дадете показания?
— В известен смисъл — отвърнах. — Ако се срещнете с мен.
— Кога?
— Днес, следобед, в четири часа. Доведете и заблудения си колега с вас, ако обичате.
След като й дадох всички необходими подробности, затворих и набрах следващото име в списъка си. Оказа се, че разговорите, които проведох, бяха горе-долу в същия формат и всички, на които се обадих, без изключение не проявиха особено желание да се срещнат с мен. Ако бях по-чувствителен, можеше да се потисна, но истината беше, че никога не взимах нещата прекалено присърце и за щастие можех да се заинатя, когато ситуацията го изискваше. Всеки един от хората, на които се обадих, в крайна сметка се появи, което признавам реално се дължеше повече на стръвта на диамантите, отколкото на репутацията ми на любезен домакин.
Мястото на събитието беше един от шедьоврите на Стюарт. Намирахме се в стария централен склад в изоставените фабрики на „Ван Зант“. Около нас се търкаляха изпочупени щайги, прашасали дървени палети, изпочупени метални колички и празни варели. Подът беше покрит с боклуци, прахоляк и паднала мазилка до глезените и температурата не беше по-висока от тази навън, тъй като и дума не можеше да става за някакво отопление и повечето от прозорците бяха изпотрошени, което позволяваше на яростните пориви на зимния вятър, който набръчкваше повърхността на водата около Остердок, да се завихрят около нас.
За да придам на сцената някакво подобие на ред, бях си направил труда да подредя няколко щайги и палети в полукръг пред мен, но усилията ми явно не успяха да накарат гостите ми да се почувстват по-удобно. Ким, например, имаше нужда от шапка и шал, защото явно й беше студено. Брадичката й беше завряна в яката на пухеното яке, хубавите й крака бяха кръстосани и тя духаше топъл въздух в шепите си. Не можех да я попитам как се чувства обаче, защото явно беше решила да няма нищо общо с мен или някой от останалите. Зареяният й поглед си го биваше, но не ме изненадваше, като се има предвид, че го упражняваше още откакто бе дошла.
Здравеняка и Слаботелесния седяха срещу нея, на една и съща касетка и забелязах, че Слаботелесния беше намерил време да се сдобие с ново яке на мястото на това, което му бях отмъкнал. От личен опит знаех, че якето не топли кой знае колко, но може би това нямаше значение. Вероятно беше част от униформата, която двамата с якото му приятелче си бяха измислили преди години, дори и да беше само на подсъзнателно ниво. Представих си ги как се подготвят за извършването на някое голямо престъпление и процедурата, която най-вероятно следваха. Ключовете от микробуса? Тук. Кубинки? Тук. Бейзболна бухалка? Тук. Да облека ли коженото яке? О, хайде, тръгвай.
Като стана дума за облекло, инспектор Бургграве и детектив-инспектор Ример бяха най-прилично облечени. И двамата носеха униформени полицейски якета с дебела кожена подплата. Освен това те изглежда се чувстваха най-неловко на сбирката ни и създаваха впечатление, че ги отвличам от много по-неотложни дела. Това бяха пълни глупости, разбира се, но те бяха полицаи в крайна сметка и щеше да е проява на лош тон да изглеждат доволни, че са ги накарали да дойдат някъде не по своя воля. Така че те крачеха наоколо и си поглеждаха часовниците и мобилните телефони и точно поради тази причина се забавих да започна с поне две минути повече, отколкото трябваше.