— И както всички вие знаете, Майкъл Парк, Американеца, беше пратен в затвора за убийството на пазач тук, най-вероятно при опит да открадне необработени диаманти от трезора на Ван Зант. Името на злощастния пазач е било Роберт Волкерс. — А това — казах аз и посочих към Ким — е неговата дъщеря Ким Волкерс.
Всички погледнаха мигновено към нея, въпреки че главите на Бургграве и Ример се завъртяха най-бързо. Ким остана невъзмутима, нито го призна, нито го отрече. Очите й се преместиха от точката на забвение, в която се беше съсредоточила, към пода между краката й.
— Истина ли е това? — попита Ван Зант, като погледна от Ким към мен и обратно към нея.
Ким не реагира, така че остана аз да го потвърдя.
— Моите съболезнования, тогава — продължи Ван Зант с печален глас. — Семейството ми беше дълбоко опечалено заради вас. Знам, че всички от съвета на директорите много съжаляваха, но мисля, че майка ви получи щедро обезщетение.
Ким вдигна глава и се втренчи право в него, суровият й поглед явно разтърси нещо във воднистите очи на стареца.
— Известно време се е представяла под името Марике ван Клееф — подех, обяснението ми беше насочено към Бургграве и Ример, за да не започнат да ме прекъсват с въпросите си. — Мога да обясня защо още сега, но това ще ни накара да избързаме. А това, което, наистина ми се иска да направя, ако ми позволите, е да разкажа за моето участие.
Огледах лицата около мен, макар че не очаквах някой от тях да ме прекъсне. Всичките до един искаха отговори, дори и ако, както беше в случая с Ван Зант, бяха водени по-скоро от любопитство, отколкото от необходимост. Здравеняка и Слаботелесния не бяха продумали, но изобщо не ми се сториха изненадани, когато разкрих истинската самоличност на Ким. Видях обаче, че се почувстваха неловко, защото непрекъснато хвърляха погледи към вратите, през които бяха дошли и Слаботелесния седеше с ръце, здраво стиснати между краката, обувките му нервно потропваха по бетонния под. И двамата бяха извърнали лица встрани от Бургграве и Ример, подсъзнателно криеха физиономиите си, сякаш се тревожеха, че може да ги разпознаят от някоя отдавна забравена полицейска снимка.
— За целите на днешния следобед бих желал да предположите — казах аз, като извърнах поглед към Стюарт, за да акцентирам върху частта с предположението, — че освен писателска дарба, притежавам и някои таланти, които не са най-законните по същество.
— Ти си крадец — заяви Здравеняка.
— Чисто теоретично — отвърнах — ще се съглася с теб.
Бургграве се обърна и погледна многозначително Ример. Тя не му обърна внимание, но това не й попречи да ме дари с леденостуден поглед. Повдигнах рамене, сякаш криминалните ми наклонности не бяха нищо повече от вреден навик, с който се бях сдобил преди години, и от който така и не бях успял да се отърся.
— Въз основа на това предположение — продължих аз — нека приемем, че Майкъл Парк се свърза с мен посредством моята страница в Интернет и ме помоли да се срещнем с него в „Кафе де Бруг“, където, по една случайност, работеше красивата, трагично осиротяла госпожица Волкерс. Да допуснем също така, че съм отишъл и докато сме си пиели бирата, Майкъл ме е накарал да му набавя някакви предмети — въпросните предмети са две фигурки на маймуни, които се намираха в домовете на тези двама господа.
Махнах с ръка към широкоплещестия и Слаботелесния. Колкото и да беше нелепо, все още не знаех истинските им имена, така че не можех да ги представя както подобава.
— Но ние ги познаваме — прекъсна ме Ример, изненада ме толкова, колкото й тях. — Вчера разглеждах преписка за тях.
Двамата мъже се спогледаха. Здравеняка поклати леко глава, сякаш искаше да успокои приятеля си, че няма за какво да се тревожи. Не бях толкова сигурен.
— Ще поясните ли? — попитах аз.
— Това е работа на полицията.
— Тц — сряза я Ван Зант, — някои хора твърдят, че има прекалено много такава „работа на полицията“ и недостатъчно работещи полицаи.
— Ако имате оплаквания, господине — отговори му Ример, — има съответните канали.
— Моментът едва ли подходящ — намесих се аз, — ако ми позволите да отбележа. — Усмихнах се любезно на Ван Зант и той съответно ме дари с още едно от царствените си кимвания. — И ако трябва да бъда честен, имената на тези джентълмени не ни интересуват кой знае колко. През последната седмица открих, че на имена не може да се вярва. Единственото важно нещо е, че двамата джентълмени притежаваха фигурките, които Майкъл искаше.