Подадох ключовете на Ример и видях как ги претегля в ръката си. Върху медта все още бяха останали няколко парченца гипс, което придаваше на историята ми още по-голяма достоверност. След миг, вдигна очи от ключовете и ме изгледа строго.
— Но преди малко казахте, че не са убили пазача — рече тя, като махна с ръка към Здравеняка и Слаботелесния.
— Да — съгласих се и се обърнах да видя как е Карине Ракер. В очите й се четеше тревога, макар и само поради факта че бях погледнал право към нея за пръв път от доста време. Със сигурност нямах впечатлението, че английският, на който говорехме, значи нещо за нея, затова отново насочих вниманието си към Ример.
— Страхувам се, че точно тук нещата стават малко по-сложни. Честно казано това, което току-що ви разказах е по-скоро като първата ми редакция на финала. Но когато се замислих малко повече, когато наистина потърсих логиката, просто не се връзваше. Затова подходих от различен ъгъл. Сетих се за нещо, с което не се бях занимавал и си зададох един въпрос. Знаете ли какъв беше въпросът?
— Защо са убили баща ми? — попита Ким изневиделица.
— Не — отвърнах, като поклатих глава и смекчих тона си. — Това нямаше да ми помогне. Можеше да са го убили, за да няма свидетели или да не делят плячката, или просто защото някой се е разгорещил. Вероятностите бяха прекалено много. Не, това, което се запитах беше следното: откъде се е появил пистолетът?
— Може да са го носили със себе си — предложи Бургграве.
— Може, да. И може да са се отървали от него след това. Но защо? Още не съм срещал крадец, който да носи пистолет със себе си по време на работа. И знам от личен опит, че тези двама джентълмени предпочитат бейзболни бухалки пред огнестрелно оръжие. Затова се почудих, дали Ван Зант не е карал пазачите си да носят оръжие.
— Па! — извика Ван Зант и вдигна ръце във въздуха, после отново тропна с бастуна си, сякаш сега вече наистина си бях загубил ума.
— Нямаше да е законно — каза ми Ример, като прекъсна изпълнението му. — В Холандия има строги закони за носенето на оръжие.
— И аз така реших. Но да предположим, че шефът на охраната на Ван Зант е бил по-загрижен за опазването на скъпоценните си камъни, отколкото за стриктното спазване на закона. Да предположим, че е предложил на пазачите си средство да се защитят.
— Не е вярно — възпротиви се властно Ван Зант.
— На мен ми изглежда логично — отвърнах му. — Винаги сте обичали да пазите в тайна въпросите, свързани с охраната. Всичко да е скрито-покрито. Да вземем нощта на смъртта на Волкерс — преживели сте най-големия обир в историята на компанията и въпреки това сте отказали да сътрудничите открито на полицията или въобще да разгласявате престъплението.
— Такова беше решението на директорите. Наша грижа беше да осигурим спокойствието на семейството на господин Волкерс. Трудни времена бяха.
— Да, така е. Но това ви е позволило да потулите новината, че „Ван Зант Диамантс“ е била въоръжила пазача си с пистолета, който го е убил.
Погледнах към Стюарт, после махнах към чантата, която Карине Ракер стискаше толкова здраво.
— Ръдърфорд, бъди така любезен — казах аз.
— Разбира се — отвърна ми той, наведе се и каза нещо на холандски на възрастната жена. Тя го изслуша, после кимна плахо и отвори закопчалката на дамската си чанта, раздели кожените прегради много предпазливо, бръкна вътре бавно, сякаш търсеше нещо невероятно чупливо. Ръцете й се появиха от чантата по същия начин, държаха пакет, увит в както изглеждаше стара кърпа за чай. Подаде пакета на Стюарт и той го подаде на мен. Поех го, внимателно го развих и хванах предмета в него с крайчеца на плата.