Най-сетне Бургграве проговори:
— Надявам се, че книгите ви са много по-добри от това — рече той. После се извърна към Ример и махна с ръка във въздуха.
— Илюзия. Фантазия.
— Не мисля. Макар че несъмнено пистолетът ще покаже дали греша — отвърнах, като отново привлякох вниманието на всички към пистолета, който държах в ръката си.
— Може да сте го купили отвсякъде — каза Бургграве.
— Ще видим — позволих си да се усмихна аз. Все още се радвах на това колко много го бях раздразнил, когато Ким ни прекъсна.
— Кажи ми останалото — рече тя с умолителен тон. — Искам да го чуя. Има още, нали?
— Малко — признах. — Да вземем Майкъл, например. Знаел е, че не е убивал никого — даже е знаел, че баща ти е бил още жив, когато си е тръгнал оттук. Затова се е досетил, че има нещо нагласено, особено когато Бургграве е открил онези евтини камъни в дома му. Но какво е можел да направи? И освен това, според мен, дълбоко в себе си се е чувствал виновен за убийството по начин, по който един не толкова морален човек едва ли би се почувствал.
Ван Зант изсумтя, сякаш това, което казвах, ставаше все по-малко достоверно.
— Смейте се — рекох аз, — но мисля, че е вярно. Може да не е дръпнал спусъка и може докрай да е отричал вината си, но част от него се е чувствала отговорна за случилото се. Предполагам, защото работата му е понамирисвала още от самото начало. Може би затова си е излежал присъдата, но не си въобразявайте, че не е бил наясно. Майкъл беше интелигентен човек, господин Ван Зант. Големите крадци обикновено са такива. През цялото време, докато е бил в затвора, си е мислил за случилото се, сглобявал е парченцата от това, което е знаел и накрая е разбрал всичко. Когато е излязъл, мисля, че едно от първите неща, които е направил, е било да проникне във вашия доста внушителен дом близо до Музеум Плейн. И знаете ли какво си мисля, че е намерил? Открил е, че изобщо не сте унищожили пистолета, а просто сте го скрили в дома си, и то не кой знае колко добре. Кой знае защо сте го запазили? Вероятно сте си мислили, че може да ви послужи като коз срещу инспектора тук. Но постъпката ви е била глупава. И щом Майкъл го е намерил, вероятно е предположил, че може да уличи двама ви с Бургграве за убийството, излежано от него. Затова го е взел и няколко дни по-късно го е оставил в апартамента на някогашния си съучастник.
— Няма логика за мен — прекъсна ме Ример. — Защо да не донесе пистолета в полицията?
— Полицията, която го е натопила?
— Ако е мислел така, можел е да намери друг полицай, някой, на когото да може да се довери.
— Не съм сигурен, че всичките ви колеги са почтени и благородни като вас, детектив-инспекторе.
Тя ме изгледа студено.
— Ще ми дадете ли пистолета? — попита тя.
Прехапах устната си и огледах оръжието в ръката си. Започвах да свиквам с него; пистолетът беше добре изработен и ми беше приятно да го усещам в ръката си. Но разбирах защо на Ример не й беше приятно да размахвам пистолета, особено след като можеше да докаже нещата, които твърдях, че може. Обърнах се към Бургграве и махнах с пистолета към него.
— Предполагам, че не възразявате — казах аз.
— Разбира се, че не — отвърна ми той доста сковано.
— Добре, тогава не виждам защо да не ви го дам, детектив-инспектор Ример. Виждам, че сте с ръкавици.
Подадох й пистолета и тя го пое от протегната ми ръка, извади пълнителя и го изпразни. После, с едно врътване на китката, върна пълнителя на мястото му и пъхна пистолета в джоба на якето си.
— И другия — рече тя.
— Не виждам защо не — рекох аз и й направих знак да се приближи и да вземе пистолета, който Карине Ракер беше извадила от чантата си.
Ример пристъпи напред и вдигна пистолета, отново провери дали е зареден, и го пусна в другия джоб на палтото си.
— Ще запомните кой, кой е, нали?
— Приключихте ли с историята си? — попита тя.
— Не мислите ли, че думата „история“ е доста омаловажаваща с оглед на обстоятелствата? Страхувам се, че остана недоизяснен един малък проблем от по-скоро време, ако проявите още малко търпение.