— Тя е тук и в момента се намираме в орбита около нея — упорстваше Зейфод.
— Слушай, ти можеш да си кръжиш в каквато искаш орбита — каза Форд, — но този кораб…
— Компютър! — кресна Зейфод.
— О, не…
— Привет на всички! Тук е Еди, вашият бордови компютър. Имам чудесно настроение, момчета, и ви уверявам, че ще ми доставите огромно удоволствие, каквато и програма да ми зададете.
Артър погледна Трилиън въпросително. Тя му направи знак да влезе, но да не си отваря устата.
— Компютър — каза Зейфод, — повтори каква е траекторията ни в момента.
— С удоволствие, друже — избърбори той, — понастоящем обикаляме на триста мили от легендарната планета Магратеа.
— Това нищо не доказва — каза Форд. — Не бих повярвал на този компютър дори ако ми каже колко тежа.
— Разбира се, че мога да го направя — каза компютърът разпалено и изчатка още книжни лентички. — Дори мога да изчисля личностните ти проблеми с точност до десетия знак, ако това ще ти е от полза.
Трилиън реши да се намеси.
— Зейфод — каза тя, — всеки момент ще излезем над светлата част на планетата — и добави, — която и да е тя.
— Хей, какво искаш да кажеш с това? Магратеа е точно там, където предсказах, че ще бъде, нали така?
— Да, виждам, че там има някаква планета. С никого не споря, но чисто и просто не бих могла да различа Магратеа от която и да е друга грамада студени скали. Зазорява се, ако нямате нищо против.
— Окей, окей — измърмори Зейфод, — нека поне очите ни се порадват малко. Компютър!
— Привет вам! Какво мога да…
— Просто млъкни и ни дай да видим планетата. Екраните се изпълниха с някаква тъмна, безлична маса — планетата, която продължаваше да се търкаля под тях.
Известно време наблюдаваха в мълчание, но Зейфод бе прекалено възбуден, за да се сдържа.
— В момента се движим над обгърнатата с нощ половина… — каза той с приглушен глас. Планетата продължи да се търкаля.
— Намираме се на триста мили над повърхността на планетата… — продължи той.
Опитваше се да придаде малко тържественост на този велик според него миг. Магратеа! Скептичната реакция на Форд го бе подразнила. Магратеа!
— След няколко секунди — продължи той — би трябвало да видим… ето го!
Това бе наистина внушителна гледка. Дори и най-закоравелият междузвезден скиталец не би могъл да не трепне при вида на тази величествена със своя драматизъм картина — изгрев, наблюдаван от космоса, а бинарният изгрев е едно от чудесата на Галактиката.
Непрогледната тъма внезапно бе прорязана от острия връх на ослепителен лъч светлина. Тя бавно запълзя нагоре и взе да се разстила встрани, образувайки тънко, извито като дъга острие. След няколко секунди се появиха двете слънца — две пламнали кълба, които с бели огнени езици зализаха черния ръб на хоризонта. Бързоструйни ручейчета от багри потекоха по рехавата атмосфера под тях.
— Пожарът на изгрева…! — задъхано рече Зейфод. — Слънцата близнаци Сулианис и Раам…!
— Бог знае как им викат — обади се тихо Форд.
— Сулианис и Раам! — настоя Зейфод.
Слънцата пламтяха в смолисточерното пространство, а над мостика се носеше тиха зловеща музика — Марвин си тананикаше саркастично, защото човешките същества му бяха страшно омразни.
Докато наблюдаваше играта на светлините, вътре в себе си Форд изгаряше от възбуда, която идваше единствено от факта, че вижда нова, непозната планета — на него и това му стигаше. Затова го дразнеше желанието на Зейфод да придаде на гледката някаква абсурдна фантастичност, за да може да й се наслади. Всички тези глупости за Магратеа бяха чиста детинщина. Не е ли достатъчно да видиш, че една градина е красива, без да е необходимо да вярваш, че в нея има феи.
Всички тези приказки за Магратеа бяха напълно непонятни за Артър. Промъкна се до Трилиън и я попита какво става.
— Знам само това, което ми каза Зейфод — прошепна тя. — Изглежда, легендата за Магратеа идва от дълбока древност и никой не вярва сериозно в нея. Нещо като Атлантида на Земята, само че магратеанците са произвеждали планети.
Артър мигаше срещу екраните с чувството, че му убягва нещо важно. Изведнъж се сети какво е то.
— Има ли чай на този кораб? — попита той. Под тях планетата продължаваше да се разстила, докато „Златно сърце“ се носеше вихрено по орбиталния си път. Слънцата се бяха вдигнали високо в черното небе, нямаше ги вече фойерверките на изгрева и при обикновената дневна светлина повърхността на планетата им се видя отблъскваща и сурова — сива, прашна и със съвсем слабоизразен релеф. Изглеждаше мъртва и студена като гробница. От време на време в далечината се задаваха и по-обещаващи форми — клисури, може би планини, а може би дори и градове, но като наближаваха, контурите им се разпадаха и размазваха и всичко се скриваше зад някаква беззрачна мъгла. Повърхността на планетата оставаше скрита зад мъглата на времето и на бавно подвижната разредена атмосфера, наслоявала се векове наред над нея.