Зейфод се опита да изтича в няколко еднакво важнн посоки едновременно.
— Да! Точно така! — каза той. — Ъъъ… трябва да минем на ръчно управление на кораба.
— Можеш ли да управляваш? — попита го Форд учтиво.
— Не, а ти?
— Не.
— Трилиън?
— Не.
— Чудесно — каза Зейфод поуспокоен. — Да опитаме с общи сили.
— И аз не мога — обади се Артър, почувствал, че е крайно време да се намеси по-решително.
— Досещах се — каза Зейфод. — Окей, компютър, превключи на пълно ръчно управление. Веднага.
— Готово — каза компютърът.
Пред тях се разтвориха няколко големи командни табла, отрупани с прибори за управление. Върху екипажа се изсипа истински дъжд от парченца полистиренова обвивка и пелофанени топчета — тези командни табла досега не бяха използвани.
Зейфод впери трескав поглед в тях.
— Окей, Форд — започна той, — дай пълен назад е десет градуса дясно на борд или нещо подобно…
— Желая ви успех, момчета — изчурулика компютърът, — поразяване след тридесет секунди.
Форд скочи към приборите — само няколко от тях му изглеждаха поне малко познати, тъй че се залови първо с тях. Корабът се разтресе и нададе вой, защото ракетните двигатели за ориентиране се опитваха да го насочат във всички възможни посоки едновременно. Форд остави на мира половината от тях — корабът описа остра дъга и полетя обратно по пътя, по който бе дошъл, право към идващите насреща ракети.
Въздушни възглавници цъфнаха по стените в същия миг, в който всички полетяха към ракетите. В продължение на няколко секунди инерционните сили ги държаха приковани към тях, неспособни да си поемат дъх или да се помръднат. Зейфод, изпаднал в дива паника, започна да блъска с ръце и крака и накрая успя да нанесе жесток ритник на една малка ръчка, която представляваше част от системата за управление.
Ръчката се счупи, корабът направи рязък завой и се стрелна нагоре. Екипажът бе запокитен обратно към центъра на залата. Фордовият екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ се блъсна в друг отсек на прнборното табло, в резултат на което се случиха следните две неща: пътеводителят започна да обяснява на всички желаещи да го слушат какви са най-добрите начини да се изнесат от Антарес контрабандно жлези на антарески папагал (жлезите на антареския папагал, забодени на малки клечипи, са отвратителен, но много търсен деликатес, поднасян на коктейли, и затова богатите идиоти са готови да платят куп пари за тях, когато искат да впечатлят други богати идиоти), а корабът най-неочаквано започна да пада като камък надолу.
Горе-долу по това време един от членовете на екипажа болезнено си натърти ръката над лакътя. Подчертаваме този факт, защото иначе, както вече казахме, останалите се отървават съвсем невредими, а смъртоносните ядрени ракети така и не поразяват кораба.
Безопасността на екипажа е напълно гарантирана.
— Остават двайсет секунди, момчета — каза компютърът.
— Включи ги тогава проклетите двигатели! — му кресна Зейфод.
— О, готово, момчета — каза компютърът. Двигателите се включиха с приглушен рев, корабът отново зае хоризонтално положение и пак се отправи към идващите насреща ракети. Компютърът започна да „пее“.
— „Ако тръгнеш срещу бурята — виеше гъгниво той, — дръж си главата гордо изправена…“
Зейфод му изкрещя да млъкне, но гласът му се изгуби сред оглушителния шум, който те съвсем логично възприеха като наближаващия край.
— „и не се плаши… от тъмнината!“ — изви глас Еди.
Заемайки хоризонтално положение, корабът се бе преобърнал наопаки и докато лежаха на тавана, където понастоящем се намираха, ни един от тях не бе в състояние да достигне системите за управление.
— „А след бурята…“ — напяваше Еди.
Двете ракети ставаха все по-големи и застрашителни върху екраните, докато се приближаваха с грохот към кораба.
— „… небето е златисто…“
Но по някаква невероятно щастлива случайност все още не бяха нагодили напълно курса на полета си към този на постоянно криволичещия космически кораб и минаха точно под него.
— „… и славеят пее със сребърен глас…“ Поправка, приятели, остават петнайсет секунди… „И пак тръгни срещу бурята…“
С пронизителен писък ракетите направиха вираж и пак се впуснаха да ги преследват.
— Това е вече краят — каза Артър, без да ги изпуска от очи. — Сега вече със сигурност ще умрем, нали?
— Стига си повтарял едно и също — кресна му Форд.
— И все пак ще умрем, нали?
— Да.
— „И пак тръгни срещу бурята…“ — изпя Еди.
Артър се сети за нещо. Изправи се с мъка на крака.