— Абе защо да не опитаме да включим онзи невероятностен двигател? — каза той. — Може и да успеем.
— Ти какво, да не си полудял? — каза Зейфод. — Ако не се програмира както трябва, един бог знае какво ще стане.
— Има ли някакво значение сега? — изкрещя Артър.
— „Дори ако мечтите ти станат на пух и прах…“ — изпя Еди.
Артър пролази към една примамливо голяма и красиво оформена отливка, която се намираше на мястото, където дъгата на стената се сливаше с тавана.
— „Не спирай, не спирай, не губи надежда…“
— Знае ли някой защо Артър не бива да включва невероятностния двигател? — извика Трилиън.
— „И не ще бъдеш нивга сам…“ Остават пет секунди, беше ми много приятно, момчета, почивайте в мир… „И не ще бъ… деш нив… га сам…!“
— Питам ви — изкрещя Трилиън, — знае ли някой…
В същия миг се чу умопомрачаваща експлозия, съпътствана от ярка светлина.
Глава ХVIII
В следващия миг „Златно сърце“ продължаваше да се движи съвсем нормално по пътя си, само че с подновена и доста по-привлекателна вътрешна украса. Станал бе малко по-просторен, а украсата бе в нежно пастелно-синьо и зелено. В центъра на залата, сред папрати и жълти цветя, се издигаше вита стълба, която не водеше доникъде определено, а до нея, върху каменна поставка с формата на слънчев часовник, се помещаваше главният терминал на компютъра. Изкусно разположени светлини и огледала създаваха илюзията, че се намираш в оранжерия, от която се открива поток изглед към изрядно поддържана градина. По периферията на тази оранжерия бяха подредени мраморни масички, стъпили на изящни крачета от ковано желязо. При по-внимателно вглеждане в гладката повърхност на мрамора можеха да се видят неясните очертания на различни прибори, а при докосване приборите автоматично се пъхат в ръцете ти. Погледнати от точно определен ъгъл, огледалата сякаш отразяват най-необходимите датчици за визуален контрол, макар и да не бе съвсем ясно къде се намират в действителност. С една дума, беше невероятно красиво.
Разположил се удобно в един плетен градински стол, Зейфод Бииблброкс каза:
— Какво стана, по дяволите?
— Ами тъкмо казвах — каза Артър, налегнал се до малко зарибено езерце — ей го къде е превключвателят на онзи невероятностен двигател… — и махна с ръка към старото му място. Сега там имаше цвете в саксия.
— А къде се намираме? — попита Форд, които седеше на витото стълбище с чаша добре изстуден Пангалактически гаргаробластер в ръка.
— Точно там, където бяхме, струва ми се… — каза Трилиън, тъй като изведнъж всички огледала около тях показаха безрадостната картина на пустинния пейзаж на Магратеа, която продължаваше своя бяг под тях.
Зейфод скочи от мястото си.
— Тогава какво стана с ракетите? — попита той.
Една нова и поразителна картина се появи в огледалата.
— По всичко личи — отбеляза Форд скептично, — че са се превърнали във ваза с петунни и един много изненадващ на вид кашалот…
— При невероятностен фактор — прекъсна го Еди, който изобщо не се беше изменил — едно към осем милиона седемстотин шейсет и седем хиляди сто двадесет и осем.
Зейфод се вторачи в Артър.
— Как успя да го измислиш, земляиино? — попита го той.
— Ами — каза Артър, — аз само…
— Много добре си го измислил. Да включиш невероятностния двигател за секунда, без да си задействал предварително системата за проверка. Хей, момче, ти току-що ни спаси живота, разбираш ли?
— О — каза Артър, — не си струва да го споменавате…
— А, така ли? — каза Зейфод. — Е, забрави го тогава. Окей, компютър, подготви кораба за кацане.
— Но…
— Казах ти да го направиш.
Другото нещо, което се забрави, бе фактът, че напук на каквато и да е вероятност на няколко мили над повърхността на една чужда планета най-неочаквано бе сътворен един кашалот.
И тъй като това не е мястото, което един кашалот обикновено заема, бедното невинно същество имаше твърде малко време, за да осмисли житието и битието си като кашалот, преди да прекрати съществуванието си като кашалот.
Предлагаме ви пълен запис на мислите му от първия момент на съществуванието му до последния.
„Ооо…! Какво става? — помисли си той.
Ъъъ, извинете, но кой съм аз?
Моля?
Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот?
Какво искам да кажа с това кой съм аз?
Трябва да се успокоя, да се окопитя… ооо, изпитвам много интересно чувство, какво ли е то? Усещам нещо като… повдигане или гъделичкане в… в… ами май няма да е зле да започна да давам имена на нещата, ако искам да напредна в това, което, с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот, така че да го наречем… моя стомах.