Така. Ууии, ама то става все по-силно! Хей, ами какъв е този свистящ, бучащ шум покрай това, което ми хрумна да нарека своята глава? Може би ще го нарека… вятър! Дали това име е подходящо? Засега става… може би по-нататък, когато разбера за какво служи, ще успея да измисля по-добро име. Трябва да е нещо много важно, щом го има в такова голямо количество. Хей! А какво е това? Да го наречем… да го наречем… опашка. Да, опашка. Хей! Я виж как красиво мога да я размахвам насам-натам. Ай, ай! Ех, че е хубаво! Е, няма голяма полза от цялата работа, но по-нататък сигурно ще видим за какво служи. А сега да видим дали вече не съм си изградил ясна представа за нещата?
Не.
Здраве да е. Иначе е страшно интересно, толкова много неща ми предстоят; толкова много неща трябва да осмисля, че чак свят ми се вие от нетърпение…
Или може би е от вятъра?
Ама той наистина става много силен.
Я гледай! Хей, какво ли пък е това нещо, което изведнъж се забърза към мене? Много, много бързо. Толкова голямо и гладко и закръглено, че се нуждае от голямо, солидно звучащо име, като… ъъъ… земна твърд. Точно така. Много хубаво име — земна твърд!
Интересно дали ще иска да станем приятели.“
Останалото, след едно внезапно пльосване, е тишина.
Колкото и странно да е, единственото нещо, което мина през ума на вазата с петунии, докато падаше, е „О, не, пак ли?“ Мнозина смятат, че ако знаехме защо вазата с петунии си помисли именно това, щяхме да разбираме същността на вселената доста по-добре, отколкото сега.
Глава XIX
— Тоя робот ще го взимаме ли с нас? — попита Форд, като изгледа с отвращение Марвин, които стоеше отпуснат и прегърбен под една малка палма в ъгъла.
Зейфод отмести поглед от огледалните екрани, които показваха панорамна гледка на пустинната местност, където „Златно сърце“ току-що бе кацнал.
— А, Андроида Параноид ли? — каза той. — Да, ще го вземем.
— Но за какво ни е притрябвал един изпаднал в депресия робот?
— И вие си мислите, че имате проблеми — каза Марвин тъй, сякаш се обръщаше към току-що изпълнил мисията си ковчег. — А какво бихте правили, ако наистина сте един изпаднал в маниакална депресия робот? Не, хич не се мъчете да ми отговаряте. Аз съм петдесет хиляди пъти по-интелигентен от вас, но дори и аз не зная отговора. Главата ме заболява, като се опитвам да мисля на такова ниско ниво като вашето.
Трилиън нахлу в залата през вратата, която водеше към нейната кабина.
— Белите мишки са избягали! — каза тя.
На ни едно от лицата на Зейфод не се появи изражение на дълбока скръб и тревога.
— Майната им на твоите бели мишки — каза той.
Трилиън го измери с тревожен поглед и отново изчезна.
Не е изключено да се бяха отнесли с повече внимание към нейния изблик, ако бе по-широко известен фактът, че човешките същества са едва на трето място по интелигентност сред всички форми на живот на планетата Земя, а не на второ, както твърдят повечето странични наблюдатели.
— Добър ден, момчета.
Гласът бе странно познат, но и странно различен. Звучеше по майчински загрижен. Представи се на екипажа, когато те се намираха пред херметическата камера, през която щяха да излязат на повърхността на планетата.
Спогледаха се изненадано.
— Компютърът е — поясни Зейфод. — Открих, че има вграден резервен вариант на индивидуалност, която, помислих си, може да се окаже по-удачна.
— Това ще бъде първият ви ден на една нова и непозната планета — продължи новият глас на Еди, — затова искам да се облечете топло и удобно и никакви игри с разните там лоши чудовища с изпъкнали очи.
Зейфод забарабани нервно с пръст по люка.
— Съжалявам — каза той, — мисля, че една логаритмична линийка ще ни свърши повече работа.
— Така ли! — кресна компютърът. — Кой каза това?
— Би ли ни отворил, ако обичаш, изходния люк, компютър? — каза Зейфод, като се мъчеше да не се ядосва.
— Не, докато онзи, който го каза, не си признае — отсече компютърът и още по-яко затегна ключалките.
— О, господи — измърмори Форд и като се отпусна тежко на някаква преграда, започна да брои до десет. Ужасно го безпокоеше подозрението, че един ден разумните форми на живот ще забравят как се прави това. А броенето е единственият начин, но който човеците можеха да демонстрират своята независимост от компютрите.
— Хайде! — каза Еди строго.
— Компютър… — започна Зейфод.
— Чакам! — прекъсна го Еди. — И мога да чакам цял ден, ако е нужно…
— Компютър… — отново поде Зейфод, който прекрати опитите си да измисли някакъв хитроумен довод, с който да обори компютъра, и реши повече да не се препира с него — ако не отвориш веднага този люк, ще хукна право към главната ти информационна банка и ще те препрограмирам с една много голяма брадва, разбра ли?