Шокираният Еди се смълча и замисли над това.
Форд продължи тихичко да брои. Това е най-голямото предизвикателство, което можеш да отправиш към един компютър, равносилно на това, да се приближиш до някое човешко същество и да му прошепнеш: „Кръв… кръв… кръв… кръв…“
Накрая Еди тихо каза:
— Виждам, че всички ние трябва да поработим над изглаждането на нашите отношения. — И люкът се отвори.
Прониза ги леден вятър. Загърнаха се топло и заслизаха по стълбата към покритата с безплодна прах Магратеа.
— Всичко това ще свърши в сълзи, усещам го — извика Еди след тях и затвори люка.
След няколко минути отново отвори и затвори люка, с което изпълни една заповед, която напълно го изненада.
Глава XX
Пет фигури се движеха бавно по пустинната земя. На места тя бе досадно сива, на места досадно кафява, а останалата част още по-безинтересна на вид. Приличаше на изсушено блато, лишено от всякаква растителност и покрито с прашен слой, дебел един инч. Беше много студено.
Очевидно Зейфод бе доста потиснат. Закрачи бързо напред и скоро се изгуби от погледа зад едно малко възвишение.
Вятърът пареше очите и щипеше ушите на Артър, а застоялият разреден въздух стягаше гърлото му. В най-окаяно състояние обаче се намираше неговият мозък.
— Ама това е фантастично… — изрече той и собственият му глас проехтя в ушите му. Звукът се разпространяваше твърде бавно в разредената атмосфера.
— Отвратителна дупка, ако питаш мене — каза Форд. — И новородените котенца представляват по-приятна гледка.
Раздразнението му все повече нарастваше. От всички планети на всички звездни системи в цялата Галактика — много от тях диви и екзотични, кипящи от живот, тъкмо на това ли мизерно място трябваше да попадне след петнайсетгодишното си отшелничество? Дори един хотдог няма откъде да си купиш! Наведе се и вдигна от земята една студена буца пръст, но под нея нямаше нищо, заради което си струваше да изминеш хиляди светлинни години, за да го видиш.
— Не бе — настоя Артър, — как не разбираш? Та днес аз за пръв път стъпвам на друга планета… един съвсем нов свят…! Но жалко наистина, че е такова мизерно място.
Трилиън се загърна по-добре, потрепера и се намръщи. Можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си долови едно едва забележимо и неочаквано движение, но когато отново погледна нататък, не се виждаше нищо друго освен кораба, тих и неподвижен, на около сто ярда зад тях.
Въздъхна с облекчение, когато след една-две секунди зърнаха Зейфод, застанал на върха на малкото възвишение, да им маха с ръка да отидат при него.
Изглеждаше възбуден, но поради силния вятър и рядката атмосфера не успяха да чуят какво им казва.
Като наближиха възвишението, им стана ясно, че това е всъщност кръглият отвор на един кратер, широк сто и петдесет ярда. Полегатият скат от външната страна на кратера бе осеян с черни и червени буци. Спряха се и разгледаха една от тях. Беше мокра. Приличаше на гума.
Изведнъж осъзнаха с ужас, чу това е прясно месо от кашалот.
На върха на склона, на самия ръб на кратера, ги чакаше Зейфод.
— Вижте — каза той и посочи към дъното на кратера.
В средата лежеше разкъсаното туловище на един самотен кашалот, който не бе живял достатъчно дълго, за да е недоволен от съдбата си. Тишината се нарушаваше само от неволните спазми в гърлото на Трилиън.
— Предполагам, че е излишно да се опитваме да го погребем — промърмори Артър и веднага след това съжали.
— Да вървим — каза Зейфод и пое обратно към дъното на кратера.
— Какво, там долу ли? — попита Трилиън с огромно отвращение.
— Да — каза Зейфод, — хайде, искам да ви покажа нещо.
— И оттук се вижда — каза Трилиън.
— Не това — каза Зейфод. — Открих как можем да влезем вътре.
— ВЪТРЕ? — каза Артър с ужас.
— Във вътрешността на планетата! По един подземен тунел. Открил се е от силния удар при падането. Ще тръгнем по него. Човешки крах не е стъпвал там от пет милиона години насам. Ще слезем в дълбините на самото време…
Марвин отново започна да си тананика иронично.
Зейфод го удари и той млъкна.
Потрепервайки леко от погнуса, всички последваха Зейфод надолу по склона към дъното на кратера, като полагаха неимоверни усилия да не поглеждат към останките на нещастния му създател.
— Това е животът — каза Марвин елегично, — можеш да го мразиш, можеш да не му обръщаш внимание, но да го обичаш — никога.