На мястото, където се бе сгромолясал кашалотът, земята беше хлътнала, разкривайки широка мрежа от подземни тунели и коридори, някои доста задръстени в момента от безформени отломъци и вътрешности. Зейфод се захвана да проправи път към един от тях. Но Марвин се справи с тази работа доста по-бързо от него. От тъмните глъбини лъхна застоял въздух. Зейфод насочи лъча на фенерчето си навътре, но в прашната мрачина нищо не се виждаше.
— Според легендата — каза той — голяма част от живота си магратеанците са прекарали под земята.
— Защо? — попита Артър. — Да не би горе да е било прекалено мръсно и пренаселено?
— Едва ли — отвърна Зейфод. — Мисля, че просто не им е харесвало много.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Трилиън, като надникна боязливо в мрака. — Нали помниш, че веднъж вече бяхме нападнати.
— Слушай, мойто момиче, обещавам ти, че броят на живите същества на тази планета е нула плюс четири, т.е. ние самите, тъй че хайде по-бързо да влизаме вътре. Хей… ъъъ… землянино…
— Артър — подсети го Артър.
— Добре. Би ли могъл да задържиш този робот при себе си и да охраняваш входа на тунела? Окей?
— Какво? Да го охранявам ли? — каза Артър. — От кого? Нали току-що каза, че тук няма никой?
— Е, просто за всеки случай, за по-голяма сигурност, окей? — каза Зейфод.
— А чия? Вашата или моята?
Зейфод се запромъква надолу по коридора, последван от Форд и Трилиън.
— Ами тогава дано прекарате наистина отвратително — извика Артър недоволно.
— Нямай грижа — увери го Марвин, — можеш да бъдеш сигурен в това.
След няколко секунди ги изгубиха от погледа си.
Артър започна да крачи ядно напред-назад, но после реши, че гробът на един кашалот, общо взето, не е най-удачното място за разходки.
Марвин му хвърли един злобен поглед и след това се самоизключи.
Зейфод крачеше бързо по подземния коридор. Беше ужасно неспокоен, но се опитваше да го скрие, като пристъпваше бодро и решително напред. Описа кръг с лъча на прожектора си. Стените бяха облицовани с тъмни, студени при допир плочки, а във въздуха се носеха тежки зловония.
— Аз какво ви казах — обади се Зейфод. — Населена била! Магратеа! — И продължи да крачи напред през мръсотиите и отломъците, пръснати по покрития с плочки под.
За Трилиън сравнението с лондонското метро се налагаше от само себе си, макар и последното да не бе чак толкова мръсно.
На равни интервали по стената плочките отстъпваха място на големи мозайки, изобразяващи опростени ъгловати фигури в ярки тонове. Трилиън се спря и разгледа една от тях, но тъй като нищо не можа да разбере, повика Зейфод.
— Хей, имаш ли представа какви са тези странни символи?
— Мисля, че не са нищо повече от странни символи — каза Зейфод, като дори не си направи труда да се обърне.
Трилиън сви рамене и забърза след него. От време на време минаваха край входници, отляво или отдясно, водещи към неголеми зали. Форд откри, че са пълни с изоставена компютърна техника, и замъкна Зейфод в една от тях, да хвърли един поглед. Трилиън ги последва.
— Гледай — каза Форд, — смяташ ли, че това е Магратеа…
— Да — отвърна Зейфод. — Пък и всички чухме гласа, нали така?
— Добре. За момента съм готов да преглътна някак, че това е Магратеа. Но все още нищо не си ни казал как, по дяволите галактически, успя да я откриеш. Не си я открил в някой звезден атлас, в това поне съм сигурен.
— Проучвания. Правителствени архиви. Разузнаване. Няколко щастливи хрумвания. Лесно.
— Затова ли открадна „Златно сърце“, за да тръгнеш да я търсиш?
— Откраднах го, за да търся много неща.
— Много ли? — учуди се Форд. — Какви например?
— Не знам.
— Какво?
— Не знам какво търся.
— Защо не знаеш?
— Защото… защото… ами защото, ако знаех, нямаше да мога да ги търся.
— Какво, ти да не си полудял?
— Все още не изключвам такава вероятност — отвърна Зейфод спокойно. — За себе си знам само това, което мозъкът ми съумява да обработи в сегашното си състояние. А то не е никак добро.
Дълго време никои нищо не каза. Форд втренчи поглед в Зейфод и изведнъж в главата му нахлуха куп тревожни мисли.
— Виж какво, стари друже, ако искаш да… — подзе не след дълго Форд.
— Не, почакай… ще ти кажа нещо — прекъсна го Зейфод. — Аз не обичам да се движа по разписания и по релси. Текне ми например да направя нещо и си викам, хей, защо пък не — и го правя. Искам да стана президент на Галактиката — и то просто става, толкова е лесно. Решавам да открадна този кораб. Решавам да открия Магратеа — и всичко просто става. Е да, обмислям наистина как едно нещо може да се направи по най-добрия начин, но то винаги става. Все едно че имаш Галактикредитна карта, която ти служи безотказно, въпреки че нямаш пукната пара в банката. А иначе колчем седна и се замисля — защо пожелах да направя това, как успях да измисля как да го направя, — ме обзема огромно желание просто да престана да мисля за това. Същото желание изпитвам и в този момент. Дори само да говоря за това ми коства големи усилия.