Зейфод направи кратка пауза, в която никой не проговори. След това той се намръщи и продължи:
— Снощи отново ме безпокоеше това. Това, че една част от мозъка ми не функционира нормално. Тогава ми хрумна, че е възможно някой, без да ме пита, да използва мозъка ми, защото има нужда от добри идеи. Като съпоставих тези две подозрения, стигнах до решението, че за целта този някой е изключил и изолирал част от мозъка ми. И затова не мога да я използвам. Запитах се дали не бих могъл да проверя това.
Отидох в корабната поликлиника и се включих към екрана на енцефалографа. Подложих и двете си глави на всички основни мозъчни изследвания — същите онези изследвания, на които ме подложиха правителствените лекари, преди да бъда официално одобрен за президент. Нищо не показаха. Или поне нищо неочаквано. Показаха, че съм умен, с развито въображение, безотговорен, че не може ла ми се има доверие, че преобладаващите ми интереси са насочени извън собствената ми личност, изобщо нищо, за което да не можеш и сам да се досетиш. И никакви други аномалии. Ето защо започнах да си измислям най-различни и съвсем произволни изследвания. Нищо. Тогава наложих данните от едната глава върху данните от другата. Пак нищо. Накрая съвсем щях да изглупея, защото реших, че не страдам от нищо друго, освен от параноя. Последното нещо, което направих, преди да зарежа тази работа, бе да взема наложените една върху друга снимки и да ги прекарам през зелен филтър. Нали помниш, че като малък изпитвах някакво суеверно предпочитание към зеления цвят? И мечтаех да стана пилот на един от търговските космически кораби?
Форд кимна.
— И изведнъж — каза Зейфорд — всичко ми стана ясно като бял ден. Цели два центъра — по един в двата ми мозъка — бяха свързани тъй, че да кореспондират единствено и само помежду си. Някое гадно копеле бе прерязало всички нервни връзки и прекъснало по електронен път функциите на тези два дяла на малкия ми мозък.
Форд го гледаше втрещен. Трилиън бе бяла като платно.
— И мислиш, че някой е сторил това? — прошепна Форд.
— Да.
— Имаш ли представа кой? Или пък защо?
— Защо ли? Мога само да предполагам. Но знам кое е това копеле.
— Знаеш! Откъде знаеш?
— Ами защото си е оставил инициалите върху срязаните нервни възли. Оставил ги е, за да ги видя…
Форд го гледаше с ужас, чувствайки как го полазват тръпки.
— Инициали? Изрязани в твоя мозък?
— Да.
— И какви, за бога?
Известно време Зейфод го гледа мълчаливо, след това извърна поглед.
— 3. Б. — каза тихо той.
В този миг зад тях се спусна с трясък една стоманена преграда и залата започна да се пълни с газ.
— По-късно ще ти обясня — каза Зейфод, задушавайки се, преди и тримата да изгубят съзнание.
Глава XXI
Артър се разхождаше мрачно по повърхността на Магратеа. Форд предвидливо му бе оставил своя екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, за да не скучае, докато чака. Натисна напосоки няколко копчета.
ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е една доста неравномерно редактирана книга и съдържа много пасажи, които за едновремешните редактори бяха задоволителни.
В един от тях, например този, на който Артър случайно попадна, се разказва за преживелиците на някой си Вийт Вууджагиг, скромен млад студент в Максимегалонския университет, постигнал блестящи успехи в областта на античната филология, трансформационна етика и вълново-хармонична теория на историческата перцепция. По-късно обаче, след една пиянска нощ със Зейфод Бийблброкс, прекарана в пиене на Пангалактически гаргаробластери, бил обзет от неутолимото желание да проучи съдбата на всички химикалки, които бил купил през последните няколко години.
Последвал дълъг период на старателни проучвания. През това време той успял да посети всички по-големи бюра за изгубени химикалки из цялата Галактика. Накрая предложил една доста странна теория, която направила силно впечатление в научните среди по онова време. Някъде в космоса, твърдял той, редом с всички онези планети, населени с хуманоидни, влечугоидни, рибоидни същества, ходещи дървоиди и суперинтелигентни оттенъци на синия цвят, съществува и една планета, изцяло обитавана от химикалкоидни форми на живот. И именно към тази планета се отправят безпризорните химикалки, като се провират тихичко през разни миши дупки в космоса, за да се доберат до един свят, където знаят, че ще могат да се наслаждават на един уникален химикалкоиден начин на живот, изпълнен с това, което химикалките разбират под радости и положителни емоции.