— В моя въздухолет — отвърна старецът и подкани с жест Артър да се качи на превозното средство, което тихо се бе спряло до тях. — Ще слезем дълбоко в недрата на планетата, където в настоящия миг моите събратя се пробуждат от съня си, продължил пет милиона години. Магратеа оживява.
Артър неволно потрепера, докато се разполагаше до стареца. Необичайната обстановка и безшумното потрепване на въздухолета, докато се издигаше нагоре в нощното небе, го извадиха от равновесие.
Погледна към стареца, чието лице бе озарено от мъждукащите светлинки на приборното табло.
— Извинете — попита го той, — как се казвате всъщност?
— Как се казвам ли? — рече старецът и същото онова изражение на далечна тъга се изписа на лицето му. — Казвам се — продължи той след кратка пауза — Слартибартфаст.
Артър буквално се задави.
— Моля? — изпелтечи той.
— Слартибартфаст — тихо повтори старецът.
— СЛАРТИБАРТФАСТ?
Старецът го изгледа замислено.
— Нали ви казах, че не е от значение — каза той.
Въздухолетът се носеше плавно в нощта.
Глава XXIII
Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат, че са. Например на планетата Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много — колелото, Ню Йорк, войните и т.н., — докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратно, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека — и то точно по същите причини.
Интересно е, че делфините отдавна знаеха за предстоящото разрушаване на планетата Земя и многократно се бяха опитвали да предупредят човечеството за грозящата ги опасност; ала по-голямата част от сигналите им бяха неправилно изтълкувани като забавни опити да играят на топка или да си искат нещо вкусно за хапване. Ето защо прекратиха опитите си и намериха начин да напуснат Земята преди пристигането на вогоните.
Последният сигнал на делфините бе неправилно изтълкуван като учудващо сложен опит да направят двойно задно салто през обръч, като си свирукат американския химн, докато всъщност съобщението гласеше следното: СБОГОМ И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ.
В действителност на планетата имаше един-единствен вид по-интелигентен от делфините. Голяма част от времето си тези същества прекарваха в научноизследователски лаборатории, където въртяха колела, подтичвайки вътре в тях, и си правеха ужасно елегантни и сложни експерименти с хората. А това, че хората отново сбъркаха в преценката си на тези взаимоотношения, беше залегнало в плана на тези същества.
Глава XXIV
Въздухолетът се носеше из студената тъма — едно петънце, греещо самотно в черната нощ на Магратеа. Движеше се много бързо. Артъровият спътник изглеждаше потънал в собствените си мисли и когато на няколко пъти Артър се опита да поведе разговор с него, неизменно му отговаряше, като го питаше дали се чувства достатъчно удобно, и отново млъкваше.
Артър се опита да прецени с каква скорост пътуват, но тъмнината навън беше непрогледна и при това положение бе лишен от каквато и да е възможност да направи преценка. А усещането за движение бе толкова ефирно и леко, че почти беше готов да повярва, че изобщо не се движат.
По едно време в далечината се появи мъничко светло петънце, което само за няколко секунди придоби такива огромни размери, че на Артър му стана ясно, че се движи към тях с шеметна скорост. Опита се да разбере що за летателен апарат е това, но като се загледа в него, установи, че е невъзможно да се различат каквито и да е форми. Изведнъж дъхът му секна от ужас, когато въздухолетът започна рязко да пада и се спусна надолу към сякаш неизбежна катастрофа. Относителната им скорост изглеждаше невероятна и още преди Артър да успее да си поеме дъх, всичко беше приключило. Следващото нещо, което съгледа, като се опомни, беше някакво мъгляво сребристо излъчване, което сякаш го заобикаляше отвсякъде. Изви рязко глава и видя една малка черна точка, която бързо се смаляваше в далечината зад тях, и едва след няколко секунди осъзна какво се бе случило.
Бяха се гмурнали в един подземен тунел. Колосална е била скоростта, с която те самите са се движели в сравнение с неподвижното петно светлина, представляващо дупка в земята — отвора на тунела. Влудяващото неясно сребристо излъчване идваше от цилиндричните стени на тунела, в който сега се спускаха със скорост поне неколкостотин мили в час.
Затвори очи от ужас.
След известно време — дори не се опита да определи точно колко — му се стори, че скоростта леко намалява, а малко по-късно усети, че започват бавно и плавно да спират.