Отново отвори очи. Все още се намираха в сребристия тунел и се промъкваха през нещо като лабиринт от събиращи се в една точка заешки проходи. Най-сетне спряха в малка кръгла зала със стени от вита стомана.
Тук свършваха още няколко тунела, а в далечния край на залата Артър забеляза голям кръг приглушена, дразнеща очите светлина. Дразнеща с това, че погаждаше номера на очите — невъзможно бе да съсредоточиш поглед върху нея, нито пък да определиш колко близко или далече се намира. Артър предположи (съвсем погрешно), че е в ултравиолетовия диапазон.
Слартибартфаст се обърна и изгледа Артър със сериозните си старчески очи.
— Землянино — каза той, — вече се намираме в сърцето на планетата Магратеа.
— Как разбрахте, че съм землянин? — учуди се Артър.
— Някои неща скоро ще ви станат ясни — отвърна старецът благо — или поне — добави той с известно съмнение в гласа — по-ясни, отколкото са ви в момента.
И продължи:
— Длъжен съм да ви предупредя, че залата, в която ще влезем след малко, в действителност не се помещава в нашата планета. Тя е малко… прекалено голяма. Предстои ни да прекрачим „прага“ към един обширен отсек от хиперпространство. Възможно е да ви обърка.
Артър издаде няколко тревожни звука. Слартибартфаст докосна един бутон и добави не съвсем утешително:
— Направо умирам от страх. Дръжте се здраво.
Машината се стрелна напред право към дразнещата очите светлина и изведнъж Артър придоби доста ясна представа за това как изглежда безкрайността.
Всъщност това не беше безкрайността. Сама по себе си безкрайността е монотонна и безинтересна. Когато вдигнеш поглед към нощното небе, ти виждаш безкрайността — разстоянията са необятни и следователно абсурдни. Залата, в която попадна въздухолетът, беше всичко друго, но не и безкрайна. Беше просто много, много, много голяма, толкова голяма, че извикваше представата за безкрайност много по-добре от самата безкрайност. Съзнанието на Артър подскачаше и се люшкаше коварно, докато бавно се издигаха нагоре в безконечното пространство, при огромната скорост, която въздухолетът развиваше. Входът, през който минаха, остана далеч зад тях като едва забележима точица върху искрящата стена.
Стената.
Стената дразнеше и провокираше въображението, прелъстяваше го и го смазваше. Стената бе тъй смразяващо обширна, че краищата й се губеха далеч извън полезрението му. Човек буквално можеше да умре от пристъпа на световъртеж.
Стената изглеждаше съвършено гладка. Единствено с помощта на най-точната лазерна измервателна апаратура можеше да се установи, че докато се издигаше очевидно към безкрайността, докато се спускаше в шеметните дълбини, докато се разливаше и губеше от погледа вляво и вдясно, същевременно тя се извиваше в широка дъга. Краищата й се събираха след тринадесет светлинни секунди. С други думи, тя представляваше вътрешната стена на куха сфера — една сфера с диаметър над три милиона мили, озарена с невъобразимо ярка светлина.
— Добре дошъл — каза Слартибартфаст, докато мъничкият като прашинка въздухолет, в момента развиващ скорост три пъти по-голяма от тази на звука, пълзеше едва забележимо в невъобразимо обширното пространство, — добре дошъл — повтори той — в нашия завод.
Артър започна да се оглежда с нещо средно между удивление и ужас. Докъдето поглед стигаше, се виждаха едни странни, висящи фигури, някакви изящни форми от метал и светлина, окачени около призрачни сферични тела, увиснали в пространството.
— На това място — каза Слартибартфаст — изграждаме повечето от нашите планети.
— Да не искате да кажете — изрече Артър, като с мъка изговаряше думите, — да не искате да кажете, че отново започвате производство?
— О, не, не за бога! — възкликна старецът. — Все още Галактиката не е достатъчно богата, за да купува нашата продукция. Бяхме събудени, за да изпълним една-единствена много специална поръчка, за много… специални клиенти от друго измерение. Ето, вижте там, в далечината пред нас.
Артър проследи с поглед пръста на стареца и след малко успя да различи висящата във въздуха конструкция, към която сочеше. И наистина, това бе единствената конструкция, около която се забелязваше някаква дейност — усети я по-скоро с подсъзнанието, отколкото със сетивата си.
В този миг обаче над конструкцията лумна ярка светлина и съвсем ясно се откроиха очертанията на формите върху тъмното кълбо вътре в нея. Това бяха очертания, които Артър познаваше — неравни, ъгловати, но близки като вида на познати думи и точно тъй дълбоко вкоренени в съзнанието му. В продължение на няколко секунди седя втрещен, неспособен да говори, а в главата му се лутаха образи, които се чудеха къде да се установят и намерят разумно обяснение.