— Непременно трябва да поговорим — каза той настоятелно.
— Добре — отвърна Артър, — казвай.
— А и да пийнем — продължи Форд. — Жизненоважно е да поговорим и да пийнем. Веднага. Да отидем в селската кръчма.
Отново се взря в небето — напрегнато, очаквателно.
— Абе ти не разбираш ли? — извика Артър и посочи към Просър. — Онзи човек иска да събори къщата ми!
Форд го изгледа объркано.
— А не може ли да го направи, ако те няма? — попита той.
— Но аз не искам да я събори!
— Аха.
— Слушай. Форд, какво ти става? — каза Артър.
— Нищо. Нищо не ми става. Слушай сега — трябва да ти кажа най-важното нещо, което някога си чувал. Веднага. И трябва да ти го кажа в пъвницата „Кон и коняр“.
— Но защо?
— Защото ще ти е нужно добре да си пийнеш.
Форд впи поглед в Артър и Артър с изненада откри, че волята му започва да отслабва. Не можеше, разбира се, да знае, че това се дължи на една стара пиянска игра, която Форд бе научил по хиперкосмическите пристанища, обслужващи мадранитните минни пояси на звездната система Орион Бета.
Играта донякъде напомня земната игра, наречена канадска борба, и се играе по следния начин:
Двамата съперници сядат от двете страни на масата с по една чаша пред всеки от тях.
По средата се поставя бутилка Джанксова ракия (същата, дето е увековечена в онази древна песничка на орионските миньори: „Не, не ми наливай веч от тая стара Джанксова ракия,// че свят ще ми се вие// и знам ли що ще плещя// и очите ще облещя// и може би дори// ей тъй ще си издъхна,// ала налей ми пак от тая грешна стара Джанксова ракия“).
След това и двамата съперници съсредоточават волята си върху бутилката, като се опитват да я наклонят и да отлеят от ракията в чашата на противника, който след това трябва да я изпие.
После бутилката отново се пълни. Играта се повтаря. След това пак.
Започнеш ли веднъж да губиш, вероятно ще продължиш да губиш, защото, между другото, Джанксовата ракия потиска телепсихичните способности.
След като се изконсумира едно предварително уточнено количество алкохол, губещият е длъжен да се подложи на някакво унизително наказание, най-често свързано с физиологическата дейност на човека.
Обикновено Форд Префект играеше, за да губи.
Форд продължаваше да се взира в Артър и на него започна да му се струва, че все пак му се ходи в пивницата „Кон и коняр“.
— Но какво ще стане с къщата ми…? — попита той плачливо.
Форд премести погледа към мистър Просер и изведнъж му хрумва хитра идея.
— Къщата ли иска да ти събори?
— Да, иска да построи…
— Но не може, защото си легнал пред булдозерите му.
— Да, и…
— Убеден съм, че ще се разберем с него — каза Форд. — Извинете, може ли за момент? — провикна се той.
Мистър Просър (които в момента спореше с представител на булдозеристите за това, дали Артър Дент представлява опасност за душевното им здраве и ако е така, каква ще е надницата им) се огледа. Изненада се и малко се разтревожи, като видя, че Артър не е сам.
— Да? Кажете — извика той. — Да не би мистър Дент да се е вразумил?
— Бихме ли могли засега — провиква се Форд — да предположим, че все още не е?
— Ами добре — въздъхна мистър Просър.
— Да предположим също — каза Форд, — че ще лежи тук цял ден.
— Добре, и?
— И хората ти цял ден ще се мотаят и нищо няма да правят.
— Може би, може би…
— Ами ако тъй и тъй си се примирил с това, всъщност на теб не ти е необходимо той да лежи тук през цялото време, нали така?
— Какво?
— Не ти е необходимо — поясни Форд търпеливо — неговото присъствие тук.
Мистър Просър се замисли над това.
— Ами всъщност не… — каза той — не може да се каже, че ми е необходим…
Просър се смути. Помисли си, че логиката на единия от двамата нещо куца.
— Ами в такъв случаи — каза Форд, — ако бъдете така добър да приемете, че той е тука и не може да не е тука, двамата с него бихме могли да отскочим до кръчмата за половин час. Как ви звучи това?
На мистър Просър му се стори, че това е напълно налудничава идея.
— Струва ми се, че е напълно разумно — отвърна той убедително, като се запита кого се опитва да убеждава.
— А ако след това и вие пожелаете да отскочите за една на крак — каза Форд, — разчитайте, че и ние ще ви прикрием.
— Много ви благодаря — изрече мистър Просър, който вече не знаеше как да реагира, — много ви благодаря, наистина, много мило…
Намръщи се, сетне се усмихна, после пък се опита да направи и двете едновременно, не успя, посегна към кожената си шапка и започна припряно да я върти на темето си. Щеше му се да повярва, че току-що е постигнал успех.