Няколко лампички замигаха високомерно по тялото на компютъра.
— Дори една единица мисъл не бих отделил за някакви си кибернетични глупци! — избоботи той. — Става дума за онзи компютър, който ще дойде след мене!
Фук започваше да губи търпение. Бутна бележника си настрана и промърмори:
— Струва ми се, че се увличаме в излишни месиански приказки.
— Вие сте неспособни да прозрете в бъдещето — обяви Дълбока мисъл, — ала аз, благодарение на безбройните си интегрални схеми, мога да се ориентирам в многоструйния поток от бъдещи вероятности и виждам, че един ден след мен ще дойде компютър, на когото дори работните параметри не съм достоен да пресметна, но когото ми е съдено да проектирам след време.
Фук въздъхна тежко и погледна към Лънкуил.
— Хайде вече да му зададем въпроса — каза той.
Лънкуил му направи знак да почака.
— Какъв е този компютър, за когото ни говориш? — попита той.
— Понастоящем нищо повече не мога да ви кажа за него — отвърна Дълбока мисъл. — Но открийте ми вече какво желаете, та да започна да функционирам. Говорете.
Двамата програмисти свиха рамене. Фук пръв се окопити.
— О, Дълбока мисъл — започна той, — задачата, която си призван да решиш, е следната. Бихме желали да чуем… — поколеба се той — … Отговора!
— Отговора? — каза Дълбока мисъл. — Отговора на какво?
— Живота! — извика Фук.
— Вселената! — каза Лънкуил.
— И всичко останало! — изрекоха двамата в хор.
Дълбока мисъл направи кратка пауза, за да поразмисли.
— Няма да е лесно — каза той накрая.
— Но ще го направиш ли?
Отново се получи знаменателна пауза.
— Да — отговори Дълбока мисъл, — ще го направя.
— Значи съществува такъв отговор? — каза Фук, задъхвайки се от вълнение.
— Прост отговор? — добави Лънкуил.
— Да — отвърна Дълбока мисъл. — Животът, Вселената и Всичко останало. Отговор има. Но — продължи той — трябва да си помисля.
Изведнъж настана суматоха и развали магията на мига — вратата се отвори с трясък и двама разгневени мъже, издокарани с традиционните груби, избелялосини тоги и кожени колани на Южнокръсткия университет, нахлуха в стаята, като разблъскаха безпомощните служители, които се опитваха да им препречат пътя.
— Настояваме да влезем! — извика по-младият от двамата, като сръга с лакът в гърлото една красива млада секретарка.
— Така де — изкрещя по-възрастният, — нямате право да ни държите навън! — и изхвърли от стаята един младши програмист.
— Настояваме, че нямате право да ни държите навън! — изрева по-младият, въпреки че се намираше вътре в стаята и никой вече не се опитваше да го възпира.
— Кои сте вие? — попита Лънкуил и се изправи гневно. — Какво искате?
— Казвам се Маджиктайз! — обяви по-възрастният.
— Настоявам, че се казвам Врумфондел! — изкрещя по-младият.
Маджиктайз го изгледа гневно.
— Прекаляваш — ядоса му се той, — излишно е да настояваш и за това.
— Добре де! — изрева Врумфондел и стовари юмрук върху най-близкото бюро. — Не настоявам, че се казвам Врумфондел, то си е неоспорим ФАКТ! Но настояваме да чуем само неоспорими факти!
— Не съм съгласен! — възрази Маджиктайз раздразнено. — Тъкмо това не настояваме да чуем!
Почти без да си поема дъх, Врумфондел изкрещя:
— Не настояваме да чуем неоспорими факти! Настояваме, че няма неоспорими факти! Настоявам, че може да съм, но може и да не съм Врумфондел!
— Но кои сте вие, по дяволите? — извика Фук вбесено.
— Ние сме — отвърна Маджиктайз — философи.
— Но може и да не сме — каза Врумфондел, като размаха заплашително пръст към програмистите.
— Но все пак СМЕ! — настоя Маджиктайз. — Няма никакво съмнение, че представяме тук Обединения профсъюз на философите, мъдреците, светилата и останалите мислещи люде и настояваме да изключите тази машина, и то веднага!
— Защо, какъв е проблемът? — каза Лънкуил.
— Сега ще ви кажа какъв е проблемът — каза Маджиктайз. — Прерогативите, приятел, ето какъв е проблемът.
— Настояваме — кресна Врумфондел, — че прерогативите може и да са, но може и да не са проблемът.
— Нека вашите машини се занимават със сметки колкото си щат — каза Маджиктайз заканително, — но вечните истини оставете на нас! Ще ви бъдем много благодарни. Ако ви интересува юридическата страна на въпроса, приятел: законът съвсем ясно гласи, че търсенето на Извечната истина е изключително право на трудовите мислители. Ако проклетата машина вземе, че наистина я ОТКРИЕ, то ние автоматически оставаме без работа, нали така. С една дума, каква полза от това, че по цели нощи спорим дали има бог или няма, ако тази машина вземе, че ти даде проклетия му телефонен номер на другата сутрин?