Един ден малкият Зейфод решава да нападне един от тях. С един тримоторен реактивен скутер, предназначен за работа в стратосферата. Едно малко момче. Тя не е за разправяне, ама беше щур за трима. И аз тръгнах с него, защото се бях обзаложил, че няма да го направи. И тъй като бях сигурен, че ще спечеля, не ми се щеше да ми донесе някакви фалшиви доказателства. И какво става? Качваме се на тримоторното му реактивче — преустроено тъй, че не можеше да се познае, — буквално за някакви седмици изминаваме три парсека, проникваме — все още не знам как — в един мегатоварен кораб, пробиваме си път до командния мостик, като размахваме пистолети играчки и нареждаме да ни дадат диви кестени. По-голяма дивотия не съм виждал в живота си. И за какво? Диви кестени.
— Капитан на кораба беше този наистина славен мъж, Йуудън Вранкс — каза Зейфод. — Сложи ни и ядене, и пиене, все неща от съвсем необикновени краища на Галактиката — и много диви кестени, разбира се. Прекарахме невероятно хубаво. После ни телепортира обратно. В най-строго охраняваното крило на Бетелгиуския държавен затвор. Нищо не можеше да го смути. След това взе че стана президент на Галактиката.
Зейфод млъкна.
Понастоящем картината наоколо беше станала съвсем безрадостна. Черни облаци кръжаха над тях, а в сенките се спотайваха огромни, слоноподобни фигури. От време на време страшни звуци цепеха въздуха — сякаш едни въображаеми същества умъртвяваха други въображаеми същества. Очевидно достатъчно хора са харесвали този род неща, за да ги предлагат на клиентите си.
— Форд — каза Зейфод тихичко.
— Да?
— Малко преди да умре, Йуудън дойде да ме види.
— Какво? Никога не си ми казвал.
— Да.
— Какво искаше? Защо дойде да те види?
— Говори ми за „Златно сърце“. Идеята да го открадна беше негова.
— НЕГОВА?
— Да — каза Зейфод. — И че имам само един начин да го открадна — по време на тържеството за официалното му откриване.
Известно време Форд го гледа със зяпнали от учудване уста, след това избухна в гръмогласен смях.
— Да не искаш да кажеш — попита го той, — че си си поставил за цел да станеш президент на Галактиката само за да откраднеш онзи кораб?
— Точно така — каза Зейфод с онзи вид усмивка, която за повечето хора става причина да бъдат заключени в стая с тапицирани стени.
— Но защо? — попита Форд. — За какъв дявол ти е притрябвал?
— Отде да знам — отвърна Зейфод. — Мисля, че ако наистина осъзнавах за какво ми трябва и за какво ще ми послужи, това щеше да излезе наяве по време на изследванията на мозъка ми и нямаше да бъда допуснат да се кандидатирам за президент. Струва ми се, че Йуудън ми каза още много неща, които все още са под ключ.
— И ти мислиш, че си отишъл и си взел да бърникаш в собствения си мозък под влияние на приказките на Йуудън?
— Той говореше адски хубаво.
— Да, вярно, но Зейфод, стари друже, човек трябва да внимава за себе си? Зейфод сви рамене.
— Искам да кажа, изобщо ли не се сещаш какви са причините за това? — попита Форд.
Зейфод се замисли дълбоко над тези думи и през главата му започнаха да преминават най-различни вероятности.
— Не — отвърна той накрая, — изглежда, нямам достъп до нито една от тайните, които крия у себе си. И все пак — добави той, след като размисли още малко — разбирам защо е така. Не бих се доверил на себе си дори ако трябваше да се изхрача върху някой плъх.
След миг и последната планета от каталога изчезна изпод нозете им и реалният свят отново зае мястото си.
Седяха в изключително луксозна чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди за дизайн.
Пред тях стоеше висок магратеанец.
— Мишките са готови да ви приемат — заяви той.
Глава XXX
— Сега вече знаете — каза Слартибартфаст, като направи още един вял и символичен опит да оправи част от страхотния хаос в кабинета си. Вдигна някакъв лист от върха на купчините книжа, но като не можа да му измисли по-подходящо място, го върна обратно върху същата купчина и тя веднага се срути. — Дълбока мисъл проектира Земята, ние я построихме, а вие живяхте на нея.
— А вогоните дойдоха и я разрушиха пет минути преди да е приключила програмата — добави Артър с известна горчивина.
— Даа — отвърна старецът и се поспря, като огледа стаята с отчаяние. — Десет милиона години на планиране и труд на вятъра. Десет милиона години, землянино… можеш ли да ги побереш в съзнанието си? Една галактическа цивилизация може да възникне за пет пъти по-кратко време. И накрая — нищо.