Още хиляди години мощните кораби се носеха през безбрежната космическа пустош на Вселената и най-сетне се спуснаха с вой над първата изпречила се на пътя им планета — по някаква случайност това бе Земята, където поради злощастна грешка при определяне на мащаба, цялата им бойна армада бе погълната, случайно от едно малко кученце.
Онези, които се занимават с проблемите на сложните причинноследствени отношения в историята на Вселената, твърдят, че подобни неща се случват постоянно и че сме безсилни да ги предотвратяваме.
— Се ла ви — казват те.
След кратко пътуване с въздухолета Артър и възрастният магратеанец се озоваха пред една врата. Слязоха от машината и влязоха през вратата в една чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди. Почти веднага на вратата в другия край на стаята присветна лампичка, те прекрачиха през прага.
— Артър! Ти си жив! — извика някой.
— Тъй ли? — каза Артър, доста изненадано. — Е, хубаво.
Осветлението беше доста приглушено и едва след няколко секунди успя да различи Форд, Трилиън и Зейфод, които седяха около голяма кръгла маса, отрупана с екзотични ястия, странни на вид бонбони и фантастични плодове. И тримата се тъпчеха тъй, че ушите им пращяха.
— Какво стана с вас? — попита ги Артър.
— Ами — каза Зейфод, докато се бореше с един кокал от печено месо — нашите домакини първо ни пуснаха газ, след това се опитаха да ни побъркат, общо взето, доста странно ни посрещнаха, а сега, изглежда за компенсация, са решили добре да ни нахранят. Дръж — каза той, като му подхвърли парче смърдящо месо от една чиния, — хапни си котлет от вегански носорог. Адски вкусен, ако случайно си падаш по подобни неща.
— Домакини ли? — учуди се Артър. — Какви домакини? Не виждам никакви… Едно тънко гласче се обади:
— Заповядай на обяд, човече от Земята.
Артър се огледа и изведнъж изквича.
— Уъъх! — каза той. — На масата има мишки!
Настъпи неловко мълчание и всички погледи се приковаха върху Артър.
Ала той бе вперил поглед към двете бели мишки, разположили се в нещо като чаши за уиски върху масата. След като усети, че е настанало мълчание, извърна се и изгледа всеки един поотделно.
— О! — каза той и изведнъж всичко му стана ясно. — Извинете, не бях съвсем готов да …
— Позволи ми да те представя — каза Трилиън. — Артър, това е мишката Бенджи.
— Здравей! — каза една от мишките.
Мустачките й навярно докоснаха някакъв чувствителен на допир бутон от вътрешната страна на онова нещо, което приличаше на чаша за уиски, защото то се придвижи леко към него.
— А това е мишката Франки.
Другата мишка каза:
— Приятно ми е — и извърши същото движение.
Артър ококори очи.
— Но това не са ли …
— Да — каза Трилиън, — това са мишките, които донесох със себе си от Земята.
Тя го гледаше право в очите и на Артър му се стори, че забелязва едва доловим жест на примирение.
— Би ли ми подал, ако обичаш, чинията с кълцано арктуранско мегамагарешко? — помоли тя.
Слартибартфаст се прокашля учтиво.
— Ъъъ, извинете — каза той.
— Да, благодарим ви, Слартибартфаст — каза мишката Бенджи язвително, — можете да си ходите.
— Какво? О… ъъъ, ами, много добре — каза старецът малко озадачено. — Да отида тогава да си поработя върху моите фиорди.
— О, всъщност това няма да е необходимо — каза мишката Франки. — По всяка вероятност сега не ще имаме вече нужда от новата Земя.
— Какво? — извика Слартибартфаст ужасен. — Това не може да бъде. Тъкмо съм нагласил хиляда глетчера, готови всеки миг да се плъзнат надолу по Африка!
— Е, ако искаш, можеш няколко дни да покараш ски, преди да ги демонтираш — подхвърли му Франки язвително.
— Да покарам ски ли?! — извика старецът. — Тези глетчери са истинско произведение на изкуството. Изящно изваяни контури, високи ледени върхове, дълбоки величествени клисури! Грехота е да се кара ски по такова произведение на изкуството.
— Благодарим ви, Слартибартфаст — каза Бенджи твърдо, — това е всичко.
— Слушам, сър — каза старецът студено, — много съм ви благодарен. Е, землянино, довиждане — каза той на Артър, — надявам се да свикнеш с новия си начин на живот.
И като кимна бегло към останалата част на компанията, се обърна и с тъжна стъпка напусна стаята.
Артър продължи да гледа след него, без да знае какво да каже.
— А сега — рече мишката Бенджи — за нашето дело!
Форд и Зейфод чукнаха чаши.
— За делото! — казаха те.