— Окей, Бийблброкс, спри на място. Държим те на мушка.
— Ченгета! — изсъска Зейфод, изви се рязко и приклекна. — Сега ти, Форд, кажи накъде.
— Добре, насам — каза Форд и четиримата се затичаха по пътечката между два реда компютри.
На края на пътечката се появи една фигура, облечена в тежък брониран скафандър, и размаха зловещия си електрически пистолет.
— Не бихме искали да те застреляме, Бийблброкс! — извика фигурата.
— Много се радвам! — отвърна Зейфод и се мушна в пролуката между два компютъра. Останалите свърнаха подире му.
— Двама са — каза Трилиън. — Хванаха ни натясно.
Започнаха да се провират встрани между един огромен компютър и стената.
Притаиха дъх и зачакаха.
Изведнъж въздухът се изпълни с електрически светкавици — и двамата полицаи едновременно откриха огън по тях.
— Хей, ама те стрелят по нас — каза Артър, като се сви на мъничко кълбо. — Нали казаха, че не искат да правят това.
— Да, и на мен така ми се стори — съгласи се Форд.
Зейфод въпреки опасността показа една от главите си за миг.
— Хей — извика той, — нали казахте, че не бихте искали да ни застреляте! — и отново я скри.
Продължиха да чакат.
След малко един глас се обади:
— Не е лесно да си ченге!
— Какво каза тоя? — прошепна Форд учудено.
— Каза, че не е лесно да си ченге.
— Ами това си е негов проблем, нали така?
— И аз така мисля.
Форд се провикна:
— Хей, слушайте! Мисля, че и без да стреляте по нас, си имаме достатъчно свои проблеми, така че за всички ни ще е по-добре, ако ни спестите и вашите собствени проблеми!
Отново настана мълчание и после пак прозвуча мощният мегафон.
— Вижте какво, момчета — каза гласът по мегафона, — вие нямате работа с някакви си тъпи, жалки вманиачени убийци с ниски чела, малки свински очички, дето два лафа не могат да обелят. Ние сме двама интелигентни и съвестни полицаи и ако се срещнем не по служба, сигурен съм, ще ни харесате. Не съм от тези, дето просто за удоволствие могат да застрелват хора и след това да отидат да се похвалят в някой долнопробен бар за космически бродяги, както правят някои от моите колеги. И на мен ми се е случвало да застрелям някого, ей тъй, за удоволствие, но след това с часове си го изплаквам пред моята приятелка.
— Аз пък пиша романи! — обади се другият полицай. — Макар че все още да не съм издал ни един от тях. Тъй че предупреждавам ви, настроението ми е от-вра-ти-телно!
Малко оставаше очите на Форд да изскочат от орбитите.
— Кои са тия типове? — попита той.
— Не знам — отговори Зейфод. — Мисля, че по ми харесваха, докато стреляха.
— Така че ще се предадете ли доброволно — извика единият от полицаите, — или ще се наложи да постреляме още малко?
— Вие как предпочитате? — извика Форд.
След миг въздухът около тях отново започна да се нажежава, докато електрическите светкавици една след друга се забиваха в компютъра пред тях.
Няколко секунди стрелбата продължи с непоносима ожесточеност.
Когато спря, за няколко секунди настана почти пълна тишина, докато ехото заглъхваше.
— Още ли сте там? — извика единият от полицаите.
— Да — отговориха те.
— Това не ни доставя никакво удоволствие — извика вторият.
— Личеше си — извика Форд.
— А сега слушай, Бийблброкс, и слушай добре!
— Защо? — извика Зейфод в отговор.
— Защото — извика полицаят — ще ти направим едно много умно, интересно и хуманно предложение. И така — или веднага се предавате и ни позволявате да ви понабием малко, защото сме твърди противници на безпричинното насилие, или ще взривим цялата тази планета, а може и още една-две, които набелязахме на път за насам.
— Но това е ужасно! — извика Трилиън. — Не можете да направите подобно нещо.
— О, разбира се, че можем — извика полицаят, — нали? — обърна се той към другия.
— Да, нямаме друг избор — отговори му другият.
— Но защо? — попита Трилиън.
— Защото има някои неща, които си длъжен да направиш дори когато си едно образовано и свободомислещо ченге, на което не са му чужди неща като чувствителност и т. н.
— Тези двамата просто не мога да ги разбера — промърмори Форд, като клатеше глава.
Едното ченге се провикна към другото:
— Какво ще кажеш, да постреляме още малко?
— Че защо пък не?
Пуснаха още един залп електрически светкавици. Горещината и шумът бяха направо фантастични. Тялото на компютъра започна бавно да се разпада. Лицевата му част почти се бе разтопила и към мястото, където се бяха сгушили, потекоха гъсти поточета от разтопен метал. Дръпнаха се по-назад и зачакаха края.