Изглеждаше някак неестествено тъмен и притихнал дори и за кораб, чийто двучленен екипаж в момента лежи задушен в една задимена зала на няколко мили под повърхността. Това е едно от онези странни неща, които не могат да бъдат обяснени и дефинирани, но човек винаги може да усети кога един кораб е напълно мъртъв.
Форд го усети и това му се стори много загадъчно — един кораб и двама полицаи най-неочаквано и самопроизволно бяха умрели.
От собствен опит знаеше, че във Вселената просто не стават такива неща.
Останалите трима също го усетиха, но още по-силно усетиха страшния студ и забързаха обратно към „Златно сърце“, обхванати от остър пристъп на липса на любопитство.
Форд остана и отиде да разгледа благулонския кораб. Докато вървеше, за малко не се препъна в една неподвижна стоманена фигура, легнала по очи в студения прах.
— Марвин! — извика той. — Какво правиш тук?
— Моля ти се, не се чувствай задължен да ми обръщаш внимание — избоботи той приглушено.
— Но как се чувствуваш, метални друже? — попита Форд.
— Много потиснат.
— Какво се е случило?
— Не знам — отвърна Марвин, — не съм бил там.
— А защо — каза Форд, като приклекна до него и потрепера, — защо лежиш по очи в праха?
— Това е един от най-добрите начини да бъдеш нещастен — каза Марвин. — Не се преструвай, че искаш да разговаряш с мен. Знам, че ме мразиш.
— Не те мразя.
— Да, мразиш ме, всички ме мразят. Тъй е устроена Вселената. Достатъчно е да заговоря с някого и започва да ме мрази. Дори и роботите ме мразят. Ако просто не ми обръщаш внимание, възможно е да се махна оттук. — Повдигна се с мъка на крака и решително се обърна в обратна посока.
— Онзи кораб ме мразеше — каза той унило и посочи към полицейския кораб.
— Онзи кораб? — попита Форд, внезапно заинтригуван. — Какво стана с него? Знаеш ли?
— Намрази ме, защото говорих с него.
— Говори ли му? — възкликна Форд. — Как така говори с него?
— Много просто. Стана ми много скучно и се чувствах потиснат, затова отидох и се включих към външния терминал на компютъра. Разговарях с компютъра надълго и нашироко и му разясних възгледите си за Вселената — каза Марвин.
— И какво се случи? — попита настойчиво Форд.
— Той се самоуби — каза Марвин и потегли бавно към „Златно сърце“.
Глава XXXV
Същата вечер, когато „Златно сърце“ бързаше да се отдалечи поне на няколко светлинни години от мъглявината Конска глава, Зейфод се беше излегнал под малката палма на мостика и се опитваше да вкара във форма разнебитения си мозък със солидни дози Пангалактични гаргаробластери. Форд и Трилиън седяха в един ъгъл и обсъждаха живота и проблемите, които създаваше той. Артър пък се прибра в кабината си, за да попрегледа Фордовия екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Щом отсега нататък трябваше да живее в тази Галактика, разсъждаваше той, най-добре щеше да е да се опита да научи нещо повече за нея.
Случайно попадна на следния пасаж:
ИСТОРИЯТА НА ВСЯКА ВЕЛИКА ГАЛАКТИЧЕСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ — прочете той — ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ТРИ РАЗЛИЧНИ И ЯСНО ОЧЕРТАНИ ПЕРИОДА: ОЦЕЛЯВАНЕ; ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ И ИЗТЪНЧЕНОСТ, ИЗВЕСТНИ СЪЩО КАТО ПЕРИОДИТЕ „КАК“, „ЗАЩО“ И „КЪДЕ“.
НАПРИМЕР ПЪРВИЯТ ПЕРИОД БИ МОГЪЛ ДА СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С ВЪПРОСА „КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?“, ВТОРИЯТ С ВЪПРОСА „ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?“, А ТРЕТИЯТ С ВЪПРОСА „КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?“
Не можа да стигне по-нататък, защото вътрешният телефон напомни за съществуванието си.
— Хей, землянино? Гладен ли си, момчето ми? — каза гласът на Зейфод.
— Ъъъ, да, струва ми се, че съм малко гладен — отговори Артър.
— Окей, сладур, стягай се — каза Зейфод. — Скоро ще похапнем в ресторант „На края на Вселената“.