През отворената двукрила врата на кабинета долетяха гласове и, удължавайки нетипичното за него размотаване, той метна ножа за писма върху хартиената преспа, която го чакаше, и излезе от кабинета. Подпря ръце върху позлатените перила на балкона и погледна надолу.
Във фоайето под него Вишъс, Рейдж и Фюри се готвеха да излизат, разговаряйки, докато за последен път проверяваха оръжията си. Встрани от тях Зейдист се бе подпрял на една ма-лахитова колона, кръстосал крака, обути в тежки ботуши. В ръката си държеше черен кинжал и го подхвърляше във въздуха, улавяйки го отново и отново. Всеки път, когато политнеше във въздуха, острието хвърляше тъмносини отблясъци.
По дяволите, кинжалите, които Ви изработваше, бяха фантастични. Остър като бръснач, прекрасно балансиран и с дръжка, направена така, че да пасне перфектно в ръката на Зи, кинжалът не бе просто технически съвършен, но и истинско произведение на изкуството - стоманена гаранция за оцеляването на расата.
Както и едно прощално „майната ти" и „приятно завръщане при Омега" за лесърите.
- Само така - каза Рейдж и се отправи към вратата. Движеше се по мозаечния под на фоайето с типичната си самоувереност и нетърпение. Очевидно изгаряше от желание за битка - желание, което много скоро щеше да се сбъдне и което без съмнение бе споделяно и от звяра в него.
Вишъс го последва с хладнокръвна стъпка, излъчващ смъртоносно спокойствие. Фюри бе също толкова овладян, а накуцването му изобщо не се забелязваше, благодарение на новата протеза, която използваше.
Зад тях Зейдист се отдръпна от колоната и прибра кинжала в ножницата си. Звукът от метал, плъзнал се по метал, отекна у Рот като доволна въздишка.
Свирепите черни очи на Зи проследиха издигналия се във въздуха звук. В светлината, разливаща се над главата му, белегът се виждаше особено ясно, разкривената му горна устна като че се открояваше повече от обикновено.
- Добър вечер, господарю.
Рот кимна на своя брат и си каза, че в лицето на воина, който стоеше там долу, Обществото на лесърите се изправяше срещу истински демон. Въпреки че Бела присъстваше в живота му, когато Зи се хвърлеше в битка, някогашната омраза се завръщаше. Обгърнат от гадна аура, която се просмукваше в плътта и костите му, неотделима от тялото му, го превръщаше в онова, което бе открай време - необуздан и див, способен на всичко.
Макар че като се имаше предвид онова, което неговата ше-лан бе трябвало да понесе, Рот не можеше да го вини за убийствената ярост, бушуваща в гърдите му. Ни най-малко.
Зи отиде до вратата и спря.
- Тази вечер изглеждаш особено напрегнат.
- Ще ми мине.
Усмивката, пробягала по лицето му, бе пропита с агресия, в нея нямаше и помен от веселие.
- Е, аз не мога да броя до десет много дълго. Ами ти?
Рот се намръщи, ала братът вече бе излязъл в нощта.
Останал сам, Рот се върна в кабинета си. Настани се зад изящното писалище и ръката му отново намери ножа за отваряне на писма. Прокара пръст по тъпото острие и си каза, че би могъл да убие някого с него. Просто нямаше да е красива гледка.
Рот хвана дръжката така, сякаш стискаше истинско оръжие, и го насочи напред, право към планината от хартия. Докато се движеше, татуировките по ръката му се опънаха, кристално ясно описание на кралското му потекло, написано с черно мастило. Не че той можеше да прочете този печат, потвърждаващ чистокръвието му.
Исусе, какво, по дяволите, правеше тук, докато задникът му изгниваше върху трона?
Как се бе стигнало до това братята му да воюват навън, докато той си седи тук с някакъв проклет нож за отваряне на писма.
-Рот?
Рот вдигна очи. Бет стоеше на прага, облечена в панталонки и впита тениска. Дългата й черна коса се бе разпиляла по гърба и тя ухаеше на нощни рози... нощни рози и мириса на обвързването му.
Докато се взираше в нея, по някаква причина си спомни всички интензивни тренировки, на които се подлагаше в тренировъчната зала... всички онези безмилостни упражнения, отново и отново, като хамстер в малката си въртележка.
Господи... чувстваше напрежение, което никоя бягаща пътека не можеше да прогони. Съществуват неща, които ти липсват дори да тренираш, докато потта започне да шурти като кръвта във вените ти.
Да... размекваш се, без да се усетиш, от смъртоносна кама се превръщаш в украшение за бюро. Кастриран.
- Рот? Добре ли си?
Той кимна.
- Да, добре съм.
Тъмносините й очи се присвиха и Рот си помисли, че цветът им е същият като отблясъците, хвърляни от камата на Зи - същото наситеносиньо на среднощно небе. Толкова красиви.