Потеглих тъкмо когато слънцето залязваше и отидох далеч, далеч от дома... отидох чак до река Охайо и подкарах по пътя,
който лъкатуши покрай брега й. Напоследък често го правя... просто за да се махна и да остана сама, единствено аз, колата, летният въздух и музиката. Клоните на дърветата бяха надвиснали над главата ми като покривало от зеленина, черна в спускащата се нощ, тунел, който следвах с отчаяната надежда, че ще ме отведе някъде другаде.
И ето, че се получи.
Докато карах напред, слънцето - голям диск от лявата ми страна - се спускаше към хоризонта, сякаш придърпвано против волята си от невидима сила, на чието притегляне се съпротивляваше. Въздухът около мен бе адски влажен, гъст като облак и с мирис на... ами на лято. Сладката влажност полепваше по кожата ми и това ми харесваше.
Докато бях на път, животът бе хубав. Безценен дар, а не товарът, в който се превръща понякога. Тук животът бе ярък и загадъчен, какъвто трябва да бъде.
Изведнъж усетих, че мисля за Фюри.
Карах напред, сама, все по-надалеч от дома... а той ме следваше. Сякаш бе в колата до мен, подпрял лакът на отворения прозорец, с развявана от вятъра коса. Представих си жълтите му очи с цвета на залязващото слънце, греещи като него, топли като него, красиви като него.
Разбира се, той не беше до мен - ако беше, отдавна да е лумнал в пламъци. Ала беше в главата ми, гледаше през моите очи и чуваше онова, което ме заобикаляше. Плъзна се в гърдите ми като призрак, прокрадна се в костите ми и завзе и волана, и скоростния лост, и педала за газта.
И докато беше с мен, той ми разказа за онези, които нямат нищо. Онези, които не могат да имат нищо. Обречените на вечна невъзможност.
Неосъществените.
Видях го да седи на масата в трапезарията. Насреща му беше Бела, от другата страна на порцелана, среброто и кристала, от другата страна на махагоновия вододел... от другата страна на милион километри, които никога нямаше да бъдат извървени. Той гледаше ръцете й. Гледаше как си нарязва месото, а след това взема вилицата в дясната си ръка, набожда парченце агнешко и го поднася към устата си. Гледаше ръцете й, защото това бе единствената поне донякъде приемлива възможност, която имаше.
Да жадуваш онова, което не можеш да притежаваш, е особен вид ад. Защото мозъкът започва да- се скита. Отвежда те там, където не искаш да бъдеш. Дразни те с вкусове, които езикът ти никога няма да почувства, извивки, които никога няма да познаеш, чувства, които никога няма да изразиш.
Фюри е пленник на своята чест и на обичта към близнака си, пленник е на уважението си към Бела... роб на етичната си природа.
Мисля, че му е още по-трудно, защото тя винаги е близо до него. Вижда я всеки ден. Знае, че всеки път, когато се прибере у дома по изгрев слънце, тя ще е там.
И какво прави той? Лежи в голямото си легло, пуши цигарите, които го успокояват, и се моли това най-сетне да отмине. И като капак на всичко, за да влоши съвсем положението, той наистина се радва за Зи - в своя личен ад Фюри изпитва огромно облекчение от увереността, че Зи има бъдеще.
Облекчение... да, облекчение. Ала понякога това избледнява. Фюри поглежда надолу към липсващия си крак и го обзема усещането, че е непълен и слаб, сакат и несъвършен. И причината не е само ампутацията, защото за нея той изобщо не съжалява. Онова, което го жегва болезнено в дните, когато къщата е притихнала, а Бела и Зи спят, прегърнати в брачното си легло... онова, което го жегва болезнено, е сексуалната му неопитност и непохватност и това, че от тази пустиня няма изход. Дори и да се откаже от обета си за въздържание, дори и да си намери някоя жена, да я метне по гръб и да я чука, докато се изтощи, какво точно ще излекува това? Един сексуален акт, лишен от нежност и истинска обич, няма да му помогне да се почувства по-добре. Тъкмо обратното, той само би увеличил страданието му, напомняйки му, че не това се случва между Зи и Бела.
Не... Фюри е от другата страна на реката и гледа залеза. Неспособен да го докосне. Може единствено да гледа, но никога -да има.
Затова, в своето неумение и жалкия си копнеж, в презряната си слабост, в окаяната нечистота на чувствата си... той съзерцава ръцете на Бела, докато тя се храни. Защото това е единственото, което може да стори.
И така той продължава да очаква облекчение. Знаейки, че то няма да дойде скоро.
И се ненавижда.
Струва му се, че пропада все по-надолу и по-надолу, в яма, която сякаш няма дъно. Над главата му няма въже, под краката му няма спасителна мрежа, нищо, което да спре падането му. Единственото, което може да очаква, е силен сблъсък, разтърсващ удар, когато дъното най-сетне го посрещне.