Зи се загледа в медицинското осветление над главата си и в стаята се възцари мълчание... толкова дълго, че Бела се запита дали не бяха стигнали до препятствие, което не са в състояние да преодолеят.
Ала тогава една сълза се търкулна от окото му.
- В съня ми тя е с мен.
Каза го толкова тихо, че Бела не бе сигурна дали е чула добре.
- Моля?
- Съня, в който все още съм пленник на Господарката. Нала... тя е в килията. Чувам как плаче, докато Господарката идва за мен. Опитвам се да разкъсам оковите... за да я защитя... да я изведа оттам... да предотвратя онова, което предстои. Ала не съм в състояние да помръдна. Господарката всеки момент ще я открие. - Измъчените му очи погледнаха встрани. - Господарката всеки момент ще я открие и единствено аз съм виновен, че Нала е в килията.
- О... обич моя... о, Зи! - Бела се изправи и го прегърна, предпазливо, но нежно. - О, господи... и се боиш, че Господарката ще я убие...
- Не. - Зи се прокашля. После още веднъж. И още веднъж. Гърдите му ту се издигаха, ту се спускаха. - Тя смята... смята да накара Нала да гледа... онова, което ще правят с мен. Нала трябва да гледа...
Зейдист се опита да овладее напиращите в гърдите му чувства, ала това беше обречена битка и той се разрида с отчаяните, разтърсващи хлипове, с които плачат мъжете.
- Тя... трябва да гледа... как баща й...
Единственото, което Бела можа да стори, бе да го прегърне с всичка сила, напоявайки болничния му халат със сълзите си. Знаеше си, че онова, което го измъчва, трябва да е наистина страшно. Ала дори тя не бе предполагала, че е възможно да е толкова ужасно.
- Обич моя - каза тя, когато той я прегърна и зарови лице в косата й. - Моя единствена любов...
7.
Зеидист се събуди напълно едва в пет часа следобед на другия ден. Хубаво бе отново да е в собственото си легло. Далеч не толкова хубаво бе единият му крак да е гипсиран.
Обърна се на една страна, отвори очи и погледна към Бела. Тя беше будна и също го гледаше.
- Как се чувстваш? - попита тя.
- Добре.
Поне физически. Виж, за ума и чувствата си не беше толкова сигурен.
- Искаш ли нещо за хапване?
- Аха. След мъничко.
Онова, което наистина искаше, бе да си лежи и да съзерцава очите на своята шелан.
Бела се излегна по гръб и впери поглед в тавана.
- Радвам се, че поговорихме - каза той. Колкото и да ненавиждаше миналото си, Зи би сторил всичко, за да я задържи, и ако това означаваше да разговарят, той бе готов да дрънка, докато не остане без глас.
- Аз също.
Зи се намръщи, усетил резервираността в гласа й.
- За какво мислиш?
След миг Бела попита тихичко:
- Все още ли ме искаш?
Зи трябваше да се ощипе - не беше възможно да го пита...
- Мили боже, разбира се, че искам да бъдеш моя шелан. Дори мисълта, че можеш да ме изоставиш...
- Сексуално, имам предвид.
Той примига, мислейки си как се бе възбудил предишната нощ, само докато я гледаше как се бърше.
- Как може да не те искам!
Тя обърна глава към него.
- Не пиеш от кръвта ми и не си ме докосвал по онзи начин... е, аз също не го правя, но...
- Точно сега Нала най-много се нуждае от теб.
- Ала ти също имаш нужда от мен... или поне от кръвта ми. -Тя кимна към гипсирания му крак. - Мислиш ли, че щеше да се счупи, ако се бе хранил както трябва? Най-вероятно не.
- Не съм толкова сигурен. Пропаднах през пода... върху стъкло.
- Стъкло?
- Полилей.
- Господи...
Последва дълго мълчание и Зи се запита какво ли очаква Бела от него. Нима отваряше вратата за...
При самата мисъл за секс тялото му се пробуди така мигновено, сякаш с всичка сила Бела бе ударила гонг.
Само дето тя не помръдна. Нито пък той.
Мълчанието се проточи и Зи се замисли за това колко близо бяха до там, откъдето нямаше да има връщане назад. Ако не направеха нещо, за да възвърнат предишната си близост... Той се пресегна през чаршафите, улови ръката й и я притегли към тялото си.
- Желая те - каза и сложи дланта й върху ерекцията си. Допирът й го накара да изстене и хълбоците му се повдигнаха, намествайки го в дланта й. - Господи... толкова ми липсваше.
Тя като че ли остана изненадана и това го сконфузи. Спомни си Бела в банята. Когато бе спряла да се бърше и се бе загледала в отражението си, тя бе търсила недостатъци, които не съществуваха, осъзна твърде късно Зи. И се бе покрила не защото не искаше да привлича вниманието му, а защото бе сигурна, че вече го е изгубила.