Лифтинг на лице. Повдигане на вежди. Уголемяване на бюст. Липосукции. Ботокс. Корекция на устни. И десетки други подобрения. Болницата осигуряваше частно медицинско обслужване в академична среда, нещо, което страшно допадаше на заможните им пациенти. Повечето от тях идваха от Ню Йорк - в началото защото искаха да получат първокласно, ала анонимно лечение, далеч от прекалено „сплотените" среди на пластичните хирурзи в Манхатън, а по-късно, колкото и да бе странно, за-щото го смятаха за въпрос на престиж. Беше адски модерно да те „пипнат" в Колдуел и благодарение на тази мода единствено шефът на сектор „Хирургия", Мани Манело, имаше по-хубава гледка от прозореца в кабинета си.
Е, в личната баня на Манело дори душът беше мраморен, а не само плотовете и стените, но да не издребняваме.
Т.У. харесваше гледката от своя прозорец. Харесваше кабинета си. И обичаше работата си. Което беше добре, тъй като работният му ден започваше в седем сутринта и свършваше в - той си погледна часовника - седем вечерта.
Тази вечер обаче, вече трябваше да си е тръгнал. Всеки понеделник в седем часа вечерта той играеше ракетбол в кънтри клуба на Колдуел... затова сега и сам не бе сигурен как така се бе съгласил да прегледа някого по това време. И все пак го бе сторил и бе наредил на секретарката си да му намери заместник на корта в клуба, само дето за нищо на света не можеше да си спомни нито защо го бе сторил, нито кого щеше да преглежда.
Той извади списъка с пациентите от джоба на лекарската си престилка и поклати глава. Срещу седем часа беше написано името „Б. Нала", а до него - „лазерна манипулация". Боже, изобщо не си спомняше нито кой си бе записал този час, нито как го бе сторил, нито дори кой бе насочил пациента към него... ала нищо не можеше да бъде включено в задачите му за деня без негово разрешение.
Значи трябва да беше някоя важна особа. Или пък пациент на някоя важна особа.
Той май наистина работеше твърде много.
Т.У. влезе в електронните регистри на болницата и отново потърси Б. Нала. Най-близкото име, което откри, беше Белинда Налда. Печатна грешка? Нищо чудно. Само че секретарката му си бе тръгнала в шест часа и би било доста невъзпитано да я прекъсне, докато вечеря със семейството си, за да й поиска обяснение.
Т.У. стана, оправи вратовръзката си и закопча бялата престилка, след което си взе нещо, над което да поработи на долния етаж, докато чакаше Б. Нала или Налда да се появи.
Докато минаваше покрай кабинетите и стаите за прегледи, които се намираха на последния етаж на отделението, той си помисли колко различно беше това място от частната клиника на долния етаж. Като нощта и деня. Всичко тук имаше подчертано болничен вид - обикновени, тъмни килими, кремави стени, безлични кремави врати. Окачените по стените снимки имаха невзрачни стоманени рамки, а растения почти липсваха.
А долният етаж? Условията бяха като в суперлуксозен спа комплекс с униформен портиер и осигуряваха онова обслужване, с което адски заможните бяха свикнали: във всички стаи имаше широкоекранни телевизори, DVD-плейъри, меки дивани и столове, миниатюрни хладилници, пълни със сокове, направени от най-редки плодове, безжичен интернет, както и възможност да се поръча храна от ресторант. Клиниката имаше дори двустранно споразумение с хотел „Стилуел", петзвездната гранддама на луксозните хотели в щата, така че пациентите им можеха да пренощуват в него след полученото лечение.
Дали не прекаляваха? Със сигурност. Дали пациентите им си плащаха за това? Абсолютно. Истината бе, че парите, които федералното правителство им изплащаше, намаляваха, застра-хователите все по-често отказваха напълно оправдани медицински процедури, а Т.У. се нуждаеше от пари, за да изпълнява мисията си.
Начинът да го стори, бе да привличат богати пациенти.
Работата бе там, че той имаше две изисквания към лекарите и сестрите, които работеха за него. Първо, те трябваше да предлагат най-добрата медицинска грижа на света и да го правят с отзивчивост и съчувствие. И второ - никога да не отпращат пациент. При никакви обстоятелства. Особено когато ставаше въпрос за пациенти с изгаряния.
Независимо колко скъпо или колко продължително беше лечението на тези пациенти, той никога не казваше „не". Особено ако пострадалият беше дете.
Може би мнозина щяха да кажат, че се е продал? Нека си говорят. Той не разгласяваше наляво и надясно онова, което вършеше в безплатната част на клиниката си и слабо се вълнуваше, че колегите му от друга градове може да го смятат за алчен печалбар.