Когато стигна до асансьорите, протегна лявата си ръка, онази с белега, липсващото кутре и кожата на петна, и натисна бутона за слизане.
Готов бе да направи всичко необходимо, за да осигури помощ за хората, които се нуждаеха от нея. Някой бе сторил същото за него и това напълно бе променило живота му.
Когато слезе на първия етаж, сви надясно и прекоси коридора, отвеждащ до махагоновата врата на козметичната клиника. Изисканият надпис върху матираното стъкло съдържаше както неговото име, така и имената на още седмина негови колеги. Нищо в надписа не подсказваше какъв вид медицина се практикува зад вратата. От това мястото придобиваше вид на недостъпен за простосмъртните клуб, нещо, което определено се харесваше на пациентите му, както Т.У. знаеше лично от тях.
Използвайки картата си, той отвори вратата и влезе. Приемната зала тънеше в сумрак и то не защото осветлението се приглушаваше след края на официалното работно време. Ярката светлина не подхождаше на хората, минали една определена възраст, независимо дали бяха в пред- или следоперативен период, пък и успокояващата атмосфера още повече засилваше впечатлението за луксозен спа комплекс, което клиниката се опитваше да внуши. Плочките на пода имаха мек, пясъчен цвят, стените бяха боядисани в успокояващо тъмночервено, а в средата на помещението проблясваше фонтан, направен от кремави, бели и жълтокафяви камъни.
- Марсия? - повика той, произнасяйки името по европейски, вместо обикновеното американско Марша.
- Здравейте, доктор Франклин - разнесе се напевен глас откъм кабинета в дъното на помещението.
Когато Марсия се появи иззад ъгъла, Т.У. пъхна лявата си ръка в джоба. Както обикновено, тя изглеждаше като слязла от страниците на модно списание с безупречната си прическа и ушития по поръчка черен костюм.
- Пациентът ви все още не е дошъл - каза тя с ведра усмивка. - Но съм подготвила втората зала за лазерни манипулации.
Четирийсетгодишна и изкусно пипната, където трябва, Марсия бе омъжена за един от пластичните хирурзи и беше, поне доколкото Т.У. знаеше, единствената жена на света, освен Ава Гарднър, която можеше да си позволи да носи кървавочервено червило и въпреки това да изглежда изискано. Обличаше се само в „Шанел" и бе назначена и получаваше чудесна заплата, за да служи като свидетелство от плът и кръв за забележителните умения на лекарския персонал.
Това, че имаше аристократичен френски акцент, бе допълнителен бонус. Особено с новобогаташите.
- Благодаря ти - каза Т.У. - Да се надяваме, че пациентът скоро ще се появи, за да можеш да си тръгнеш.
- Значи няма да имате нужда да ви асистирам?
Това бе другото прекрасно качество на Марсия. Тя не служеше единствено за украса, а беше и полезна, напълно квалифицирана медицинска сестра, винаги готова да помогне.
- Благодаря ти за предложението, но няма да е необходимо. Просто изпрати пациента в кабинета, а аз ще се погрижа за останалото.
- Дори за регистрирането?
Т.У. се усмихна.
- Сигурен съм, че искаш да се прибереш у дома при Филип.
- Оui*, днес имаме годишнина от сватбата.
Т.У. й намигна.
- И аз чух нещо такова.
Бузите й порозовяха едва забележимо, което бе едно от мно-гото очарователни неща у нея. Може да бе забележително елегантна, ала освен това бе и напълно непресторена.
- Съпругът ми каза да го чакам пред входа. Каза, че имал изненада за мен.
- Знам каква е. Страшно ще ти хареса.
Коя жена не би харесала чифт обици от „Хари Уинстън"**?
Марсия вдигна ръка пред устата си, скривайки усмивката и внезапното си смущение.
- Той ме глези прекалено.
За миг Т.У. почувства угризение на съвестта - кога за последен път беше направил подарък на жена си просто ей така? Трябва да беше... хмм, да, волвото, което й купи миналата година.
Леле!
- Ти го заслужаваш - каза той дрезгаво, като кой знае защо си мислеше за това колко дни в седмицата жена му вечеряше сама. - Така че, върви си у дома и празнувай.
- Така и ще направя, доктор Франклин. Merci millefois. ***-Марсия кимна и отиде до регистратурата, която всъщност представляваше старинна маса с телефон, скрит в едно странично чекмедже, и лаптоп, до който се получаваше достъп, като се отвори махагонов панел. - Само ще изляза от системата и ще изчакам да посрещна пациента ви.
- Приятна вечер.
Докато се отдалечаваше, оставяйки Марсия, засияла от радост, Т.У. извади осакатената си ръка от джоба. Винаги я криеше от нея, наследство от тийнейджърските години. Всъщност беше нелепо - той беше щастливо женен, а и Марсия въобще не го привличаше, така че не би трябвало да има никакво значение.