Да... единственият проблем с тази теория беше погледът на черните очи. Това не беше изкуствено поддържан грубиянски имидж, целящ да продава албуми, а истинска свирепост. Истинско зло.
- Докторе? - каза жената. - Някакъв проблем ли има?
Т.У. преглътна още веднъж и за миг му се прииска да не бе отпратил Марсия. От друга страна - първо се спасяваха жените и децата, нали така? Най-вероятно за нея бе по-сигурно да не е тук.
- Докторе?
Той продължаваше да се взира в огромния тип... който стоеше, без да помръдва, като се изключи това, че дишаше. По дяволите, ако този тип имаше такова намерение, отдавна да е направил кабинета на пух и прах. А какво правеше той? Стоеше си там.
И си стоеше.
И... си стоеше.
Най-сетне Т.У. се прокашля и реши, че ако щеше да става нещо лошо, вече да се е случило.
- Не, няма проблем. Просто ще поседна.
Той се настани на стола зад бюрото и се наведе, за да отвори хладилния шкаф, в който имаше най-различни марки газирана вода.
- Да ви предложа нещо за пиене?
Когато и двамата отказаха, той си отвори бутилка „Перие" с лимон и изпи половината на един дъх, сякаш беше скоч.
- Така. Ще ми трябва медицинската ви история.
Съпругата седна, а мъжът остана да се извисява над нея, без да откъсва очи от Т.У. Странното бе, че се държаха за ръце и Т.У. остана с впечатлението, че по някакъв начин жената бе неговата опора.
Повиквайки на помощ лекарската си подготовка, той извади скъпата си химикалка и започна да задава обичайните въпроси. Отговаряше му съпругата - никакви алергии, никакви предишни операции, никакви здравословни проблеми.
- Ъъъ... къде са татуировките?
Моля те, господи, само да не са пбд кръста.
- Около китките и врата му. - Тя погледна мъжа си с искрящи очи. - Покажи му ги, скъпи.
Мъжът вдигна единия си ръкав и Т.У. се намръщи, обзет от професионално любопитство. Черната ивица бе невероятно плътна и макар че не бе специалист по татуировките, спокойно можеше да каже, че никога досега не бе виждал толкова дълбоко оцветяване.
- Доста са тъмни - каза той и се приведе напред. Някакъв вътрешен глас му подсказа да не докосва мъжа, освен ако не се налага, и той го послуша. - Невероятно тъмни.
Бяха почти като окови, помисли си той. После отново се облегна в стола си.
- Не съм сигурен дали сте подходящ кандидат за лазерно премахване. Мастилото изглежда толкова плътно, че ще са необходими многократни процедури, за да постигнем дори частично избелване. И то в най-добрия случай.
- И все пак ще опитате, нали? - каза жената. - Моля ви!
Т.У. повдигна вежди. „Моля" не беше дума, която влизаше в речника на по-голямата част от пациентите на този етаж. Тонът й също бе крайно необичаен за това място - в него се долавяше тихото отчаяние, което можеше да се чуе от роднините на пациенти, лекувани на последния етаж, онези, чиито заболявания засягаха целия им живот, а не само отражението им в огледалото.
- Мога да опитам - отвърна той, като прекрасно си даваше сметка, че с този тон тя би могла да го убеди да изяде и собствените си крака. След това погледна към съпруга. - Ще ви помоля да си свалите полото и да седнете на леглото за прегледи.
Съпругата стисна масивната длан в своите.
- Всичко ще бъде наред.
Съпругът обърна към нея лицето си с изпъкнали скули и сурова челюст и видимо почерпи сили от очите й. След миг той отиде до масата за прегледи, седна върху нея и свали полото си.
Т.У. стана от стола, заобиколи бюрото...
...и се вцепени. Гърбът на пациента беше покрит с белези. Белези, които изглеждаха като оставени от камшик. През цялата си медицинска кариера не беше виждал нищо, което дори да наподобява тези белези... и бе сигурен, че са резултат от някакво мъчение.
- Татуировките ми, докторе - каза съпругът с неприятен тон. - Ако не бъркам, трябва да огледате татуировките ми.
Докато Т.У. примигваше насреща му, той поклати глава.
- Нищо няма да се получи...
Жената побърза да отиде при него.
- Напротив, ще се получи. Ще...
- Да потърсим някой друг.
Т.У. се приближи, заставайки между съпруга и вратата. След това преднамерено бавно извади лявата ръка от джоба си.
Погледът на черните очи се спусна надолу и се спря върху обезцветената кожа и обезобразеното кутре. След това отново се вдигна нагоре, пълен с изненада; черните очи се присвиха, сякаш мъжът се питаше докъде ли стига изгореното.
- Чак до рамото и надолу по гърба ми - каза Т.У. - Пожар, когато бях на десет. Не можах да изляза от стаята си. Бях в съзнание, докато пламъците ме обгръщаха... през цялото време. След това прекарах осем седмици в болница. Направиха ми седемнайсет операции.