Бяха сами и никой не ги наблюдаваше, ала един господ знаеше докога ще е така.
- Рейдж, там горе още ли е чисто? - провикна се той.
-Да.
- Един цивилен.
Зи огледа тялото на вампира. Беше бит и макар да не се виждаха отворени рани, не бе сигурно дали ще успее да се демате-риализира.
- Обади се на момчетата, в случай че ни потрябва превоз.
- Вече го направих.
Зи пристъпи напред...
Дъските на пода се строшиха, станаха на парчета точно под краката му.
Гравитацията го сграбчи с хищните си лапи и докато пропадаше безпомощно, единственото., за което можеше да мисли, беше Бела. В зависимост от това какво го очакваше на дъното, това може би беше...
Приземи се върху нещо, което се строши при сблъсъка с него; късчета незнайно какво нарязаха кожените му панталони и ръцете му, преди да се разлетят във въздуха и да се впият в лицето и врата му. Продължаваше да стиска пистолета, защото така беше обучен, но и защото мощният прилив на болка го скова от глава до пети.
На няколко пъти трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди мозъкът му отново да се задейства и да прецени щетите.
Бавно се надигна и около него се разнесе звън на стъкло, посипало се по каменен под. В кръга от светлина, идващ от мазето над него, Зи видя, че седи насред искрящо кристално море.
Беше паднал върху полилей с размерите на легло.
А левият му ботуш беше извит назад.
- Проклятие!
Счупеният му крак запулсира от болка и той неволно си помисли, че ако не беше видял проклетата рана, може би все още нямаше да усеща нищо.
Лицето на Рейдж се показа в дупката над главата му.
- Добре ли си?
- Освободи цивилния.
- Ти добре ли си?
- Кракът ми е прецакан.
- Колко прецакан?
- Ами виждам едновременно петата на ботуша си и капачката на коляното си. И освен това има голяма вероятност да повърна - той преглътна мъчително, опитвайки се да убеди тялото си, че не му се повдига. - Освободи цивилния, а после ще измислим как да изляза оттук. А, да, стъпвай само върху местата, където има забити гвоздеи в дъските, подът явно е съвсем разнебитен.
Рейдж кимна и изчезна. Докато тежките стъпки над главата му посипваха Зи с облаци прах, той бръкна в якето си и извади джобно фенерче. То може и да бе не по-голямо от пръста му, но пък хвърляше светлина, мощна като фар на кола.
Докато Зи обхождаше помещението с лъча от фенерчето, болката в крака му като че ли позаглъхна.
- Какво, по дяволите...?
Сякаш бе попаднал в египетска гробница. Просторното помещение бе претъпкано с бляскави предмети - картини с маслени бои в позлатени рамки и сребърни канделабри, статуи, инкрустирани със скъпоценни камъни и купища сребърни прибори. Насреща му пък бяха струпани кутии, които най-вероятно бяха пълни с бижута, както и петнайсетина метални куфарчета - без съмнение натъпкани с пари.
Очевидно беше попаднал в скривалището, където лесърите държаха онова, което бяха заграбили по време на нападенията си това лято. Всичко това някога бе принадлежало на глимера-та, Зи дори разпозна лицата на някои от портретите.
Тук бяха събрани немалко ценности. И я виж ти - вдясно от него, близо до пръстения под, започна да примигва червена светлинка. С падането си беше задействал алармената инсталация.
Рейдж отново надникна през дупката.
- Цивилният е свободен, но не е в състояние да се демате-риализира. Куин е на по-малко от половин миля оттук. Върху какво, по дяволите, си паднал?
- Полилей. И това е само върхът на айсберга. Слушай, скоро ще си имаме компания. Това място се охранява, а аз задействах алармата.
- Има ли стълба, водеща до теб?
Зи избърса с опакото на окървавената си ръка студената, лепкава пот, избила по челото му от божа, и като обходи помещението с фенерчето си, поклати глава.
- Не виждам, обаче все някак трябва да са вкарали заграбеното тук, а определено не са го направили през тавана.
Рейдж рязко вдигна глава и се намръщи. Когато извади камата си от ножницата, тя сякаш издрънча от нетърпение.
- Това е или Куин или лесър. Отдръпни се от светлината, докато аз се оправя с това.
И той изчезна от дупката, ала този път стъпките му бяха тихи като на котка.
Зи прибра пистолета си в кобура, тъй като нямаше друг избор, и разчисти част от натрошения кристал от пътя си. След това се подпря на ръце и с помощта на здравия си крак запълзя в мрака, насочвайки се към светлинката на алармената система. Настани се плътно до нея, тъй като това бе единственото място, неотрупано с произведения на изкуството и сребро, и се облегна на стената.