От горния етаж все така не долиташе никакъв звук и Зи разбра, че пристигналите не бяха Куин и момчетата. Но въпреки това не се чуваше и шум от битка.
И тогава положението тотално се сговни.
„Стената", на която Зи се беше облегнал, се плъзна встрани и той се просна по гръб... право в краката на двама белокоси и адски вбесени лесъри.
4.
Да си майка в много отношения беше прекрасно.
Да държиш детето си на ръце и да го полюшваш, докато заспи, определено беше едно от тях. Както и да сгъваш дрешките му. Да го храниш. Да виждаш щастието и възторга, с които вдига очички към теб, когато се събуди.
Бела се намести в люлеещия се стол, подпъхна одеялото под брадичката на дъщеря си и нежно я помилва по бузката.
Не толкова приятен страничен ефект на майчинството беше несъмненото засилване на женската й интуиция.
Докато си седеше на сигурно място в имението на Братството, Бела просто знаеше, че нещо не е наред. Въпреки че самата тя беше в пълна безопасност и се намираше в детска стая, сякаш извадена от статия, озаглавена „Тук живее съвършеното семейство", Бела имаше чувството, че в стаята става течение, носещо вонята на умрял скункс. Нала също бе усетила, че нещо не е наред. Неестествено тиха и неспокойна, тя бе вперила жълтите си очички нейде пред себе си, сякаш очакваше всеки миг да се разнесе оглушителен шум.
Разбира се, интуицията (независимо дали се дължи на майчинство или не) има недостатъка да е разказ без думи и без хронология. Въпреки че те подготвя за лошите новини, тревогата идва без съществителни и глаголи, както и без дата и час. Затова, докато човек си седи, с неопределения ужас, залепнал за тила му като студен, мокър парцал, не му остава друго, освен да се мъчи да намери рационално обяснение. Може би е просто лошо храносмилане. Или нещо във въздуха.
А може би...
По дяволите, може би онова, което я разяждаше отвътре, не беше никаква интуиция. Може би просто беше взела решение, което не й се нравеше особено.
Да, това бе далеч по-вероятно. След като толкова дълго се бе измъчвала и надявала, и безпокоила, и търсила изход от проблема със Зи, се бе видяла принудена да бъде реалист. Беше поставила въпроса ребром... и така и не бе получила отговор. Нито „Искам двете с Нала да останете", нито дори „Ще се опитам да се променя".
Единственото, което бе измъкнала от него, бе, че отива да се бие.
Което си беше един вид отговор, нали така?
Бела се огледа наоколо, правейки на ум списък на нещата, които трябваше да вземе... а те не бяха кой знае колко - една чанта с най-най-необходимото за Нала, както и малко дрехи за нея. Можеше да си позволи ново кошче за пелени, нова люлка и нова маса за повиване в...
Но къде щеше да отиде?
Най-лесното решение беше да се настани в една от къщите на брат си. Той имаше много и тя трябваше само да го помоли. Господи, каква ирония! След като бе положила толкова усилия, за да се откъсне от него, ето че сега обмисляше да се върне.
Не, не обмисляше. Беше го решила.
Тя се наведе на една страна, извади мобилния си телефон от джоба на дънките и набра номера на Рив.
След две позвънявания, й отговори познат глас:
- Бела?
От другата страна гърмеше музика, чуваше се говор и всякакви други звуци.
- Здравей.
- Ало? Бела? Задръж така докато отида в офиса си.
След дълга, шумна пауза, врявата изведнъж утихна.
- Здрасти. Как я карате ти и твоето малко съкровище?
- Трябва ми място, където да се изнесем.
Гробовна тишина. А после брат й попита:
- За двама или за трима?
- Двама.
Още една дълга пауза.
- Искаш ли да убия онова глупаво копеле?
Студеният му, зъл тон я уплаши и й напомни, че любимият й брат не беше вампир, чийто гняв би искал да си навлечеш.
- За бога, не!
- Говори, сестричке. Кажи ми какво става.
Смъртта е черен колет, който идва в най-различни форми и размери. Ала в мига, в който се озове на прага ти, няма нужда да го отваряш, нито дори да поглеждаш адреса на подателя, за да си сигурен кой го изпраща.
Защото вече знаеш.
Докато се просваше по гръб в краката на двамата лесъри, Зи вече знаеше, че току-що му бяха връчили собствената му смъртна присъда и единственото, което му мина през ума, бе, че все още не е готов да я получи.
Разбира се, това не беше пратка, която просто можеш да откажеш.
Над него, облени от приглушена светлина, хвърляна незнайно от какво, двамата убийци се вцепениха, сякаш той бе последното нещо, което бяха очаквали да видят тук. А след това извадиха пистолетите си.