В съзнанието на Зи не се появиха предсмъртни думи. Имаше само предсмъртен образ, който напълно засенчи двете дула, които го гледаха от заплашителна близост. В главата му изплува образът на Бела и Нала в люлеещия се стол - не от тази вечер, с носните кърпички, зачервените очи на Бела и навъсения Фюри. Образът беше отпреди две седмици и в него Бела се взираше в детето в прегръдките си с неизразима нежност. Сякаш усетила, че Зи стои на прага, тя беше вдигнала глава и за миг обичта, изписана върху лицето й, бе обгърнала и него.
Двата изстрела най-сетне отекнаха, ала колкото и да бе странно, единствената болка, която Зи усети, бе от бученето на ушите си, причинено от силния звук. Последваха две глухи тупвания, които отекнаха насред крадените съкровища.
Зи повдигна глава. Куин и Рейдж стояха на няколко крачки от мястото, където допреди секунда се намираха двамата лесъ-ри, и тъкмо сваляха оръжията си. Блей и Джон Матю, с извадени пистолети, също бяха там.
- Добре ли си? - попита Рейдж.
Не. Голямо, шибано не.
- Да, добре съм.
- Блей, идваш обратно в тунела с мен - нареди Рейдж. -Джон и Куин, вие останете с него.
Зи отпусна глава на пода и заслуша как два чифта тежки ботуши се отдалечават. В последвалата призрачна тишина, Зи усети, че му се повдига, всеки сантиметър от тялото му се затърчи и когато вдигна ръце, за да хване лицето си, видя, че треперят като знамена, развявани от мощен вятър.
Джон го докосна по рамото и той подскочи.
- Добре съм... добре съм...
Джон въздъхна.
- Ще те измъкнем оттук.
- Откъде... - Зи се прокашля. - Откъде да съм сигурен, че това се случва?
-Какво? Откъде да си сигурен, че...?
Пръстите на Зи зашариха по челото му в опит да докоснат мястото, където двамата лесъри бяха опрели пистолетите си.
- Откъде да съм сигурен, че това наистина се случва и че не... Откъде да знам, че не съм мъртъв?
Джон погледна през рамо към Куин, сякаш нямаше представа какво да отговори и търсеше подкрепление. След това шумно се тупна по гърдите.
- Аз знам, че съм тук.
Куин се наведе и също се тупна по гърдите, при което се разнесе глух звук.
- Както и аз.
Зейдист отново отпусна глава на пода. Тялото му се гърчеше толкова отчаяно в собствената си кожа, че краката му сякаш танцуваха степ върху коравия под.
- Не знам дали... това наистина се случва... о, по дяволите...
Джон се взираше в Зи, сякаш се опитваше да измери бързо
нарастващата му тревога и да прецени как, по дяволите, да постъпи. После изведнъж се пресегна и подръпна обърнатия наопаки ботуш на Зи.
Зи рязко се надигна и изруга:
- Копеле!
Ала всъщност не беше ядосан. Болката му подейства като пролетно почистване - сякаш някой бе взел голяма метла и с един замах бе измел паяжините на халюцинациите от ума му, оставяйки след себе си пулсираща, кристална яснота. Беше жив. Напълно жив.
В мига, в който осъзна това, мисълта му се насочи към Бела. И Нала. Трябваше да се свърже с тях. Обърна се на една страна, за да извади телефона си, ала от божата в крака му причерня.
- По дяволите. Ще ми подадеш ли телефона? В задния ми джоб е.
Джон внимателно го обърна на една страна, извади мобилния телефон и му го подаде.
- И не мислиш, че ще успеете да го превъзмогнете? - попита Рив.
В отговор Бела поклати глава, ала после си спомни, че брат й не може да я види.
- Не, не мисля. Не и в близко бъдеще.
- По дяволите. Е, аз винаги ще съм до теб, знаеш го, нали? Искаш ли да се преместиш при мамен?
- Не. Искам да кажа, че нямам нищо против да ми идва на гости, но имам нужда от лично пространство.
- Защото се надяваш, че той ще те потърси.
- Няма да го стори. Този път е различно. Нала... промени всичко.
Детето изгука и се намести още по-удобно в любимото си местенце между ръката и гърдите на Бела. Майка й подпря телефона на рамото си и погали пухкавата мека косичка, която бе започнала да й расте. Чупливата коса на Нала, когато израстеше, щеше да е многоцветна, смесица от руси, червени и кестеняви кичури, досущ каквато би била и косата на баща й, стига той да не я подстригваше тожова късо.
- Какво? - попита тя, когато Рив се засмя неловко.
- След всички тези години, през които се мъчех да те задържа при себе си, ето че сега не ми се ще да напуснеш имението на Братството. Честно ти казвам, няма по-безопасно място от него... Все пак ми се намира едно сигурно местенце до Хъдсън. Не е кой знае какво, но една моя приятелка живее в съседство и двете къщи са свързани с подземен тунел. Тя ще се погрижи да си в безопасност.