- Благодаря - смотолеви Бела, след като той й даде адреса. -Ще си събера багажа и ще помоля Фриц да ме откара там след час.
- Още сега ще се погрижа да заредят хладилника.
Телефонът избръмча в ухото й - беше получила съобщение.
- Благодаря ти.
- Той знае ли?
-Зи го очаква. И не, няма да му забраня да вижда дъщеря си... стига да иска.
-Ами ти?
- Обичам го... ала напоследък изобщо не ми беше лесно.
Разговорът приключи малко след това и когато свали телефона от ухото си, Бела видя, че е пристигнало съобщение от Зейдист, което гласеше:
„ТОЛКОВА СЪЖАЛЯВАМ. ОБИЧАМ ТЕ. МОЛЯ ТЕ ПРОСТИ МИ... НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ."
Бела прехапа устни. И на свой ред изпрати съобщение.
5.
Зи се взираше в телефона, молейки се за отговор от Бела..Би се обадил, ала гласът му трепереше прекалено силно, а не искаше да я уплаши. Пък и надали беше особено добра идея да се разчувства точно сега, когато беше със счупен крак и се намираше на вражеска територия.
Рейдж и Блей се върнаха от тунела.
- ...което обяснява защо не са влезли в къщата - тъкмо казваше Рейдж. - Входът към това скривалище е през навеса отвън. Първо са проверили алармената система и очевидно това, че някой е проникнал в къщата, не ги е разтревожило толкова.
Зи се прокашля и изграчи:
- Алармата все още мига. Ако не я изключим, ще дойдат... Рейдж се прицели в червената светлинка, натисна спусъка и я направи на парченца.
- Може би това ще помогне.
- Страшен техничар си, Холивуд - промърмори Зи. - Истинска конкуренция на Бил Гейтс.
- Все тая. Сега трябва да изведем теб и цивилния оттук... Телефонът на Зи избръмча и той отвори съобщението от Бела, затаил дъх. След като го прочете два пъти, стисна очи и затвори капачето на телефона. Господи... не!
Оттласна се от пръстения под и направи усилие да се изправи. Пронизващата болка в крака отвлече вниманието му от локвата кръв, която се бе събрала под него.
- Какво...
- ...по дяволите...
- ...правиш?
Джон изрече на езика на знаците онова, което другите се опитваха да кажат:
-Какво, по дяволите, правиш?
- Трябва да се прибера у дома.
Само че да се дематериализира беше невъзможно, не и с този крак, от чието безжизнено полюшване му се повдигаше.
- Трябва да...
Холивуд завря съвършено красивото си лице на сантиметри от физиономията на Зи.
- Просто се успокой. В шок си...
Зи го сграбчи за рамото, за да го накара да замълчи, и заговори тихо. Когато свърши, Рейдж примига няколко пъти, преди да успее да отговори, също толкова тихо:
- Работата е там, че имаш открита фрактура, братко. Обещавам ти, че ще те върнем у дома, но първо трябва да те види лекар. Съмнявам се, че животът ти е омръзнал чак толкова.
Зи, на когото точно в този момент внезапно му се зави свят, нямаше как да отрече, че Рейдж е прав, обаче...
- Вкъщи. Искам...
И тогава тялото му се свлече. Просто рухна, като къщичка от карти. Рейдж го улови и се обърна към момчетата:
- Вие двамата - изведете го през тунела. Веднага. Аз ще ви прикривам.
Зейдист изстена, когато момчетата го хванаха и го повлякоха, сякаш беше някоя прегазена сърна, намерена насред пътя. От зашеметяващата болка сърцето му биеше лудешки и целият трепереше, ала това беше добре. Нуждаеше се от подобно физическо изражение на чувствата, бушуващи в гърдите му.
Тунелът беше дълъг около петдесетина метра и толкова нисък, че единствено някой хобит можеше да ходи в него изправен, така че малката им експедиция бе почти толкова забавна, колкото и да се родиш. Ниско наведени, Куин и Джон се опитваха да не го изпуснат - двама възрастни в детски макет. Докато тялото на Зи се полюшваше, а прецаканият крак го болеше неистово, единственото, което го държеше в съзнание, бе съобщението от Бела:
„СЪЖАЛЯВАМ. ОБИЧАМ ТЕ, НО ДВЕТЕ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕМ. ЩЕ ТИ ДАМ АДРЕСА, КОГАТО ПО-КЪСНО ТАЗИ ВЕЧЕР СЕ НАСТАНИМ."
Въздухът навън бе хладен и Зи вдиша дълбоко, с надеждата, че той ще успокои стомаха му. Отнесоха го право в хамъра и го настаниха на задната седалка, до цивилния, който беше припаднал. Джон, Блей и Куин се качиха и зачакаха.
Най-сетне Рейдж изскочи от къщата и като вдигна първо три пръста, а после юмрук, се метна на седалката до шофьора. До-като той пишеше съобщение на телефона си, Куин натисна газта и за пореден път доказа, че има нещо между ушите си - беше проявил съобразителността да паркира в началото на алеята, така че сега не му оставаше нищо друго, освен да се изпари оттам без ненужно бавене.