За Фюри природата на това да нямаш нищо, на това да не можеш да имаш нещо, на невъзможността и неосъществеността, го отвежда в места, по-мрачни от всичко, което той би могъл да предвиди. Навярно е вярвал, че ако някога Зи се излекува поне малко, неговото собствено страдание ще свърши.
Ала е грешал. Защото усещането от изцелението на Зи е нещо, което Фюри би убил, за да притежава.
Както и да е... ето какво открих преди няколко вечери в летния въздух край река Охайо... в раздираната от баса самота... където бяхме само аз, фаровете на колите, идващи насреща ми, и влажният повей на вятъра.
Някои разстояния никога не могат да бъдат преодолени.
Интервюто, което никога не се състоя
(публикувано на 6 октомври 2007 г.)
То бе написано веднага след излизането на „Освободена любов
Миналата нощ се появих в имението на Братството, за да интервюирам Бъч и Вишъс, както се бяхме уговорили. Те ме накараха да ги чакам... което не би трябвало да ме изненада и не го стори. В крайна сметка интервюто не се състоя. Което също не бе никаква изненада...
Фриц е този, който ме посреща на вратата на Дупката и както обикновено, започва да се суети около мен. Заклевам се, нищо не е в състояние по-лесно да разстрои един доген, отколкото това да няма какво да стори за вас. Той започва да става толкова неспокоен, че в крайна сметка му подавам дамската си чанта, горе-долу с почти същото отчаяние, което бихте могли да очаквате от човек, притекъл се на помощ на някой, който се е задавил.
По принцип нямам навика да давам чантата си на други хора, дори и ако става въпрос за икономи, страдащи от неудържима нужда да угаждат. Работата е там, че чантата ми е изработена от бледа кожа и върху каишката, която минава през лицевата й част, има мастилено петънце. Никой друг освен мен не забелязва този относително малък недостатък, но той ме дразни, откак-то го направих, и ужасно ми се иска да го махна. (По дяволите, дори отидох в магазина на „Луи Вютон" и ги попитах могат ли да го изчистят, но те казаха, че не могат, понеже кожата била пореста и мастилото вече било попило в нея. Излишно е да ви казвам, че се утеших, като си напазарувах цял куп неща.)
Когато подавам чантата на Фриц и го питам дали има някакъв начин петното да се изчисти, той грейва, сякаш е получил коледен подарък и енергично си тръгва. В мига, в който тежката врата, достойна за крепост и извадена сякаш от някой подземен зандан, се захлопва, си давам сметка, че единствената ми химикалка (същата, от която е петното) е останала в проклетата чанта.
За щастие, Бъч и Ви не са от онези, които лесно можеш да забравиш, така че сигурно ще мога да си водя записки наум.
Освен мен в Дупката няма никой друг. Джейн е в „Убежището" и прави прегледи, Мариса също е там и се занимава с административните си задачи. Три часът през нощта е - Бъч и Ви скоро трябва да се приберат от дежурство. Планът е двамата да си поговорят с мен и да си тръгна веднага щом приключа. Даването на интервюта не е сред приоритетите на Братството и аз ги разбирам. Имат твърде малко свободно време и освен това са под постоянен стрес.
Поглеждам си часовника и усещам, че ми е трудно да не се безпокоя. Човече, не знам как техните шелани издържат да ги чакат да се приберат у дома. Безкрайните въпроси, започващи с „ами ако" сигурно са убийствени.
Оглеждам се наоколо. Джагата е солидна и приветлива и изглежда свежа като маргаритка. Разбира се, тази е новата -предишната предаде богу дух по време на ожесточена схватка, включваща силиконови серпентини, пет-шест метра тиксо, два пистолета за пейнтбол и касета с размерите на малък автомобил. Или поне така чух от Рейдж. Който има голяма уста, но никога не лъже.
В другия край на стаята, върху бюрото на Ви, четирите компютъра бучат тихо и приличат на групичка клюкарки, които са събрали глави и си разменят историйки за това кой къде е в имението и какво прави. Стерео уредбата зад тях е също толкова модерна, колкото и компютрите - изглежда така, сякаш може да се използва и за мозъчно сканиране, ако се наложи. От нея се носи рап, макар и не така силно, както друг път. „Къртис" на Фифти Сент. Да, някак си знаех, че Ви едва ли си пада по Кание.
Онова, което се вижда от кухнята, ме изненадва - мястото изглежда клинично чисто, върху плотовете няма чаши, шкафовете са затворени, безпорядъкът е сведен до минимум. Готова съм да се обзаложа, че в хладилника има и други неща, освен остатъци от мексиканска храна, поръчана от ресторант за бързо хранене, и пакетчета соев сос. По дяволите, виждам дори купа с плодове. Праскови. Естествено.
Промяна, казвам си аз. Нещата тук са се променили. Личи си от пръв поглед и то не само защото до дивана има чифт черни обувки на високи токчета, а сред многобройните спортни списания се забелязват и медицински издания.