Ставаше дума за смъртта. За нейната смърт. Тогава я попитах дали е разочарована от случилото се. От това, че се е превърнала в призрак.
Усмивката, с която ме бе дарила, красноречиво казваше „ама че въпрос!" и тя ми отговори нещо, което и досега не съм забравила. „Четирийсет години като човек или четиристотин, прекарани с него?", бе промълвила тя и поклатила глава. „Да, беше ми много трудно. Така де. Но трагедията ми подари живот с мъжа, когото обичам. От какво да съм разочарована?"
Предполагам, че има право. Вярно е, има неща, които двамата не могат да имат. Ала когато се срещнаха, Джейн отдавна бе минала трийсетте, което означава, че биха имали две, най-много три десетилетия заедно, преди остаряването да впие зъби в нея. И това при положение че междувременно Джейн не станеше жертва на рак, сърдечен проблем или някое друго ужасно заболяване, което да я убие или осакати. Освен това тя вече бе изгубила сестра си и двамата си родители, както и безброй пациенти. След всичката смърт, на която е станала свидетел, мисля, че е хубаво, задето отсега нататък не трябва да се тревожи за това. Няма защо да се бои да не би Ви да срещне Мрачния жътвар - тя може да отиде в Небитието, когато си поиска, така че двамата винаги ще бъдат заедно. Винаги.
Джейн има вечността. Заедно с мъжа, когото обича. Не е толкова зле, а?
Освен това... ъъъ, доколкото разбирам, сексът все още е невероятен.
- Свали си дрехите - казва тя.
Свеждам поглед към черните си дрехи, чудейки се дали не съм се изцапала. Но не, става въпрос за Вишъс. Той е приключил с Бъч.
Отмествам се от пътя му, когато влиза в стаята и да, свеждам поглед, когато чувам шумоленето на дрехите, които сваля. Разсмива се гърлено и аз долавям мириса на обвързването му. Мога да се обзаложа, че в мига, в който си тръгна, те ще...
Ъъъ... да.
Страхотно, ето, че се изчервих.
Джейн изругава и до слуха ми достига звук от отваряне на кутия. Вдигам очи. Оказва се комплект за първа помощ и след като приключва с почистването на огромна порезна рана върху бедрото на Вишъс, тя изважда игла и черен хирургически конец, както и спринцовка, за която съм почти сигурна, че съдържа лидокаин.
Това определено няма да го гледам. Обичам медицинските сериали по телевизията, но винаги си затварям очите, когато показват кръв... а понеже това се случва пред мен, всичко изглежда десет пъти по-реалистично. Или дори - хиляда пъти по-реалистично.
Чувам как Ви изсъсква, а Джейн прошепва нещо.
По дяволите. Трябва да погледна. Вдигам очи. Ръцете на Джейн са придобили плътност, докато зашиват раната на мъжа й с бърза прецизност, сякаш са го правили безброй пъти. Вишъс се взира в нея, а по устните му играе леко глупава ус-мивчица...
- Не е глупава - намесва се той. - По устните ми изобщо не играе глупава усмивчица.
Интересно, в присъствието на Джейн той е някак по-мек. Не че е точно мил с мен, но вече не ми се ще да съм облечена в доспехи.
- Донякъде е - настоявам аз, докато Джейн се смее. - Обаче е леко глупава по начин, който казва „аз съм вампир воин, който яде лесъри за обяд". Опасен тип. Никой няма да* те вземе за слабак.
- И добре ще направят - казва той и посяга към косата на Джейн със сияещата си ръка.
Онова, което се случва, е наистина готино. В мига, в който светлината му докосне някоя част от тялото й, тя става осезаема и колкото по-дълго я докосва, толкова по-голяма става тази част. Ако двамата се гушкат на дивана (и да, той го прави с нея), цялото й тяло си възвръща някогашната плътност и остава така известно време след това. Неговата енергия я поддържа.
Което е някак романтично.
Откъм коридора се разнася звук от отваряне и затваряне на врата, последван от приближаващи стъпки. Знам, че е Мариса, защото долавям мириса на океан... и защото чувам как Бъч изръмжава в еротично приветствие. Мариса спира и надниква в стаята на Ви и Джейн. Подстригала е косата си, така че сега тя й стига до под раменете, и е облечена в чудесен черен костюм на „Шанел", който ми се иска да имах в своя гардероб.
Четиримата си приказваме мъничко, ала после Бъч започва да губи търпение и повиква своята шелан. Мариса се усмихва и си тръгва. Докато се отдалечава, тя си сваля сакото, навярно защото е наясно, че няма да остане с дрехите си още дълго.
- Готово - казва Джейн и откъсва конеца. - Така е много по-добре.
- Имам и още нещо, за което трябва да се погрижиш, нали така?
- Нима? Да не би да е тази драскотина на рамото ти?
-Не.
Когато Ви посяга към ръката й, аз се прокашлям и се отправям към вратата.